Джон Конъли
Шепнещите (25)

23

Районът на Рейнджли Лейкс северозападно от Портланд, източно от границата с щата Ню Хампшир и съвсем малко на юг от канадската граница, не ми беше познат. Той беше известен като „раят на спортистите“ и беше такъв още от края на деветнайсети век. Никога не бях имал сериозна причина да го посетя, макар да пазех смътен спомен, че съм минавал оттам като малък, родителите ми на предната седалка на любимия на баща ми „Льосабър“, на път за някъде другаде: може би за Канада, защото не мога да си представя, че татко би изминал целия този път, за да посети Източен Ню Хампшир. Той винаги бе приемал Ню Хампшир за съмнително място по някаква причина, която аз никога не проумях напълно, но това бе много отдавна и родителите ми вече не са между живите, за да попитам. Всъщност имам още един спомен от Рейнджли и той ми остана от човек на име Финеас Арбогаст, който бе приятел на дядо ми и понякога ловуваше в горите около Рейнджли, където семейството му притежаваше хижа и, изглежда, винаги бе притежавало хижа, защото Финеас Арбогаст бе потомък на първите заселници в щата Мейн и навярно можеше да проследи потеклото си чак до номадите, прехвърлили се от Азия в Северна Америка преди хиляда и сто години по ивицата земя, която днес се нарича Командорски острови, или поне до твърдоглавите пилигрими, отправили се на север, за да избягат от най-строгите ограничения на пуританизма. Като момче намирах езика му за почти неразбираем, защото Финеас умееше да говори провлечено, успяваше някак си да провлича и думи, в които няма гласни за удължаване. Би говорил провлечено дори и на полски.

Дядо ми обичаше Финеас, който, ако можеше да бъде накаран да говори и да бъде разбран, беше съкровищница от исторически и географски знания. Когато остаря, част от тези знания започнаха да се изличават от паметта му и той се опита да ги запази, като напише книга, преди да е забравил всичко, но не притежаваше нужното търпение за тази задача. Той бе част от една традиция, традицията на устното препредаване: разказваше гласно своите истории, така че други да ги запомнят и да ги предадат на свой ред, но накрая единствените, които бяха готови да го слушат, бяха хора почти на същата възраст като него. Младите не желаеха да слушат историите на Финеас, не и тогава, а когато учени от един университет дойдоха да търсят хора като него, за да запишат техните разкази, Финеас вече разговаряше само в потайна доба със съседите си от гробищата.

Споменът, който ми е останал, е за Финеас и моя дядо, как двамата седят край огъня и Финеас говори, а дядо слуша. По онова време баща ми вече не бе между живите и същата вечер майка ми беше някъде другаде, така че само ние тримата се греехме на дебелите зимни цепеници. Дядо ми попита Финеас защо вече не ходи толкова често в своята хижа и той замълча, преди да отговори. Не беше обичайната пауза, моментът, който обикновено бе нужен, за да поеме дъх и събере мислите си, преди да тръгне по криволичещия и изпълнен с анекдоти път. Имаше някаква несигурност и — възможно ли бе? — нежелание да започне. Така че дядо чакаше, изпълнен от любопитство, както и аз, и накрая Финеас Арбогаст ни разказа защо вече не ходи в своята хижа в гората край Рейнджли.

Бил на лов за катерици със своето куче Мисти, кучка от смесена порода, чието родословие било сложно като на някоя кралска особа и съответно се държала като своенравна принцеса. На Финеас не му трябвали катериците, които отстрелвал. Мисти хукнала напред както винаги и след известно време престанал да я вижда и чува. Свиркал й, но тя не се връщала, а въпреки важниченето Мисти била послушно куче. Затова тръгнал да я търси, като навлизал все по-навътре и по-навътре в гората и все повече и повече се отдалечавал от хижата. Започнало да се мръква, но той продължавал да търси, защото нямало да я остави самичка в гората. Викал я отново и отново, без да получи някакъв отговор. Вече започнал да се страхува, че е попаднала в лапите на мечка, на рис или пума, когато най-сетне му се сторило, че я чува да скимти, и последвал звука, доволен, че на седемдесет и три години все още не е загубил слуха си и е запазил до голяма степен зрението си.

Стигнал до една поляна и там намерил Мисти, едва я виждал, въпреки че луната вече била изгряла. Заплела се била в трънаците и докато се мъчела да се отскубне от тях, те така се стегнали около краката и муцуната й, че можела единствено да скимти, и то съвсем тихо. Финеас извадил ножа, готвейки се да я освободи, когато доловил движение от дясната си страна и насочил фенера натам. В края на поляната стояло пет-шестгодишно момиченце. Косата му била тъмна, а то било много бледо. Носело рокля от груб черен плат и обикновени черни обувки. Не примижало срещу силния лъч светлина, нито вдигнало ръце да закрие очите си. Финеас си помислил, че всъщност като че ли изобщо не забелязва светлината, като че ли просто я поглъща с кожата си, защото започнало да излъчва белезникаво сияние.

— Скъпа — казал Финеас, — какво правиш толкова навътре в гората?

— Загубих се — отвърнало момиченцето. — Помогни ми.

Гласът му звучал особено, сякаш излизал от пещера или от хралупа. Ехтял, въпреки че не трябвало да ехти.

Финеас тръгнал към момичето и вече свалял палтото от раменете си да го загърне с него, когато видял, че Мисти отново се дърпа да се освободи от трънаците и сега опашката й е подвита между краката. Усилието явно й причинявало болка, но тя се борела с всички сили да се освободи. Когато опитите й останали безуспешни, се обърнала към момичето и изръмжала. Финеас видял на лунната светлина, че кучето треперело и козината на врата му била настръхнала. Когато го погледнал отново, момичето се било отдалечило с няколко стъпки, върнало се било малко по-навътре в гората.

— Помогни ми — повторило то. — Изгубих се и съм самотна.

Финеас бил вече нащрек, не можел да посочи друга причина, освен бледността на момичето и въздействието, което присъствието му упражнявало върху кучето, но въпреки това тръгнал към него, а то се отдалечавало, докато накрая поляната останала зад гърба му и виждал пред себе си само гора и неясен детски силует сред дърветата. Насочил фенера към земята, но то не се сляло със сенките, а продължавало да излъчва бледа светлина и въпреки че дъхът на Финеас образувал плътен облак пред него, от устата на момичето не излизала пара дори когато то отново му заговорило.

— Моля те, самотна съм и съм изплашена — казало то. — Ела с мен.

Вдигнало ръка да му махне и той видял калта под ноктите му, сякаш е прокопавало път, за да се измъкне от някакво тъмно място, скривалище от пръст, червеи и бягащи бръмбари.

— Не, скъпа — казал Финеас, — не мисля, че ще отида някъде с теб.

Без да откъсва очи от нея, той заотстъпвал назад, докато се върнал при Мисти. Клекнал и започнал да сече трънаците. Те се отделяли трудно и били лепкави на пипане. Докато ги режел, имал чувството, че други започват да се увиват около ботушите му, но по-късно си казал, че навярно разсъдъкът му е играл номера, сякаш точно тази малка подробност можела да обясни далеч по-големия номер със светещото момиче вдън гората. Почувствал нейния гняв, нейното отчаяние и, да, тъгата й, защото била самотна и изплашена, но тя не желаела да бъде спасена, искала да накаже другиго със своя страх и своята самота и Финеас не знаел кое щяло да е по-страшно: да чезне в гората в компанията на момичето, докато мракът го погълне окончателно, или да умре, а после да се събуди и да се види как броди като дух с нея из гората и търси други, които да споделят неговото страдание.

Най-сетне Мисти била освободена и веднага хукнала да бяга, но след това спряла, за да се увери, че господарят й я следва, защото въпреки облекчението от отново придобитата свобода нямало да го изостави на това място, също както и той не я бил изоставил. Финеас вървял бавно след кучето, без да откъсва очи от момичето, наблюдавал го, докато не го загубил от погледа си и не се озовал на познатите си места.

Това била причината, поради която Финеас Арбогаст престанал да ходи в своята горска хижа, чиито развалини може би още стърчат някъде между Рейнджли и Лангдън, обвити от лепкав трънак, докато природата възстановява правата си върху нея.

Природата и малкото момиче с бледа светеща кожа, което търси напразно другар, с когото да си играе.

* * *

Все още пазя даденото ми от Финеас старо издание на брошура, озаглавена „Мейн ви кани“. Издадена е от Бюрото за популяризиране на Мейн някъде в края на трийсетте и началото на четирийсетте години, тъй като поздравителното писмо на първата страница е написано от губернатор Луис О. Бароус, който е бил на тази длъжност от 1937 до 1947 година. Бароус е бил републиканец от старата школа: балансирал бюджета, подобрил финансирането на училищата в щата, върнал помощите за възрастните хора и всичко това при непрекъснато намаляващ дефицит на щата. Ръш Лимбо^[1] би го нарекъл социалист. Брошурата беше трогателно отдаване на почит към една отминала ера, когато е можело да наемеш луксозна къща само за трийсет долара седмично и да обядваш пиле за долар. Много от споменатите в нея забележителности вече отдавна не съществуват — хотел „Лафайет“ в Портланд, „Върбите“ и „Чекли“ край Праутс Нек — и авторите бяха намерили да кажат по нещо добро почти за всяко населено място, дори и за градовете, чиито собствени жители трудно са можели да си обяснят защо още живеят в тях, да не говорим, че едва ли някой друг би пожелал да прекара ваканцията си там.

Град Лангдън, по средата на пътя между Рейнджли и Стратън, имаше цяла самостоятелна страница и бе интересно да се обърне внимание колко често се появява името Проктър в рекламите. Между всичко останало имаше „Къмпинг на Проктър“, закусвалня „Болд Маунтън“, собственост на Е. и А. Проктър, и „Лейквю“, „изискания ресторант на Р. Х. Проктър“. Очевидно по онова време Проктърови са държали под контрол почти целия Лангдън. Градът е бил доста привлекателен за туристите — или поне Проктърови са го считали за такъв, — тъй като са се разпространявали много реклами за луксозни квартири, всяка една придружена от снимка на съответната сграда.

Какъвто и чар да бе имал за туристите някога Лангдън, от него вече нямаше и следа, ако изобщо бе имало нещо повече от амбициите на Проктърови. Сега той представляваше само редица разнебитени къщи и едва оцеляващи предприятия, по-близо до границата с Ню Хампшир, отколкото до канадската, но леснодостъпен и от двете посоки. Ресторант „Болд Маунтън“ съществуваше още, но изглеждаше така, сякаш там не бе сервиран нито един обяд поне от десетилетие. На вратата на единствения магазин в града имаше съобщение, че е затворен поради смъртен случай и ще започне да работи след седмица. Бележката беше оставена на 10 октомври 2005 г., което предполагаше траурен период, свързван обикновено с кончината на кралски особи. Освен това имаше фризьор, препаратор и бар на име „Бел Дам“, което навярно беше находчив каламбур, визиращ местните дами^[2] или, което изглеждаше по-вероятно при внимателно вглеждане в надписа, резултат от изпадане на буквата „е“. По улиците нямаше жива душа, въпреки че се виждаха няколко паркирани автомобила. Единствено работилницата за препариране показваше някакви признаци на живот. Входната врата беше отворена и мъж в работен комбинезон излезе да ме наблюдава, докато разглеждах ярките светлини на Лангдън. Давах му шейсет години или малко повече, но спокойно можеше да е и по-възрастен, да е забавил някак си съкрушителното въздействие на годините. Възможно бе това да е свързано с всички онези консерванти, с които работеше.

— Спокойно е — казах аз.

— Предполагам — отвърна той с изражение на човек, който не е съвсем убеден в това, а и дори и да е вярно, на него си му харесва така.

Огледах се отново. Като че ли нямаше какво повече да се каже по този въпрос, но човекът може би знаеше нещо за живота зад всичките тези затворени врати, което на мен не ми беше известно.

— По-горещо от методисткия ад и от всичко — добави той.

Беше прав. Не бях забелязал, докато седях в колата, но започнах да се потя веднага след като слязох от нея. А препараторът беше не толкова потен, колкото сякаш намазан с някаква мазнина. Около никого от нас обаче не се въртяха мушици кръвопийки.

— Случайно да се казвате Проктър? — попитах.

— Не, името ми е Стъндън.

— Ще имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса, господин Стъндън?

— Вече ми ги задавате, доколкото забелязвам.

Усмивката му беше лукава, но в нея нямаше злоба. Човекът просто се радваше, че монотонността на живота в Лангдън е нарушена. Отдели се от рамката на вратата и ми кимна да го последвам. Вътре бе тъмно. Еленови рога с етикети и номера бяха наредени по пода или висяха от старите греди на тавана. Наскоро препариран и монтиран на стойка костур бе сложен на фризера от лявата ми страна, а отдясно имаше рафтове с буркани химикали, бои и най-различни стъклени очи. Отстрани по фризера бе капала кръв, която се беше втвърдявала и бе разяла метала. Централно място в помещението заемаше стоманена работна маса, на която в момента имаше еленова кожа и електрическа самобръсначка. На пода под масата се виждаха купища изхвърлено месо. Човекът очевидно си знаеше работата: внимателно бе остъргал от кожата цялата мазнина, която може да се превърне в киселина и да я умирише или пък да причини окапване на козината. До нея имаше макет на еленова глава от пенопласт, който чакаше кожата да му бъде сложена. Цялата работилница вонеше на мъртва плът. Не се сдържах и сбърчих нос.

— Съжалявам за миризмата — каза той. — Аз вече не я забелязвам. Бих разговарял с вас отвън, но трябва да завърша тази еленова кожа, а работя и върху две патици за същия клиент. — Той посочи два прозрачни контейнера със смлени царевични кочани, в които обезмасляваше убитите патици. — Не мога да обръсна патица. Кожата няма да издържи.

Тъй като никога не бях възприемал бръсненето на патица като нещо, което бих пожелал да върша, се задоволих да отбележа, че ловният сезон все още не е открит.

— Еленът е умрял от естествена смърт — каза Стъндън. — Спънал се и паднал върху куршум.

— А патиците?

— Удавили са се.

Когато се захвана с електрическата самобръсначка, Стъндън започна да се поти още повече.

— Работата изглежда трудна — казах.

Той повдигна рамене.

— Елените са трудни. Водните птици не толкова. Мога да се справя с патица за два часа и получавам възможност да приложа артистичните си наклонности. С цветовете трябва да се внимава, иначе няма да изглежда естествено. За тези двете ще взема петстотин долара. Знам, че човекът ще плати, но невинаги е така. Времената са трудни. Вече вземам депозити, а преди никога не ми се беше налагало.

Продължаваше да бръсне елена. Звукът бе леко неприятен.

— Е, какво ви води в Лангдън?

— Търся мъж на име Харолд Проктър.

— Загазил ли е?

— Защо питате?

— Не искам да ви обидя, но мога да кажа само, че ми приличате на човек, който носи неприятности.

— Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.

— Това не е отговор на въпроса ми. Харолд загазил ли е?

— Може би, но не заради мен.

— За да спечели пари ли?

— Отново може би, но не от мен.

Стъндън вдигна глава.

— Живее извън града до семейния мотел, около километър и половина на запад. Но се открива трудно като снежна змия^[3], ако не знаеш пътя.

— Мотелът работи ли още?

— Единственото нещо, което още работи тук, съм аз и не знам още колко време ще мога да казвам това. Мотелът е затворен от десет години. Преди това беше къмпинг, но се смяташе, че мотелите са начин за оцеляване, или поне Проктърови мислеха така. Майката и бащата на Харолд го поддържаха, но починаха и мотелът беше затворен. И без това никога не бе носил много пари. Лошо разположение за мотел, доста встрани от шосето. Харолд е последният от фамилията. Трудно е да повярваш. Те управляваха половината град, а другата половина им плащаше наеми. Но не бяха особено плодовити; нито пък хубави, което, като си помисли човек, може би има някаква връзка. Доколкото си спомням, децата им бяха възгрознички.

— А мъжете?

— Ами, не съм гледал мъжете, така че не мога да кажа. — Очите му проблеснаха в мрака и си помислих, че навремето г-н Стъндън може да е бил голям покорител на женски сърца, ако, освен грозните жени на Проктърови е имало и други, върху които да упражнява чара си. — Когато започнаха да измират, градът загина заедно с тях. Сега преживяваме от онова, което успеем да вземем от излишъците на Рейнджли, а то не е много.

Почаках, докато довърши работата по кожата. Той изключи самобръсначката и почисти мазнината от ръцете си с препарат за миене на съдове.

— Трябва да ви кажа, че Харолд не е много общителен — отбеляза накрая. — Никога не е бил особено дружелюбен, но се върна от Ирак — от първата война, не от тази — направо болен. Най-често стои сам там, в пущинака. От време на време се разминавам с него по пътя и в неделя го виждам в „Дева Мария от езерата“ в Окудсок, но нищо повече. Най-много да ме удостои с едно кимване. Както споменах, той никога не е бил особено любезен, но доскоро поне отговаряше, когато го попиташ за часа, и казваше по няколко думи за времето. Идваше в „Бел Дам“ — произнесе го „Бел Дейм“ — и ако беше в настроение, разговаряхме. В случай че ви интересува, барът също е мой. През ловния сезон изкарвам по някой и друг долар от него. През останалата част от годината просто ми е някаква занимавка вечерно време.

— Говорил ли ви е за службата си в Ирак?

— Общо взето, предпочиташе да пие сам. Купуваше си пиенето от Ню Хампшир или оттатък границата, в Канада, и си го носеше вкъщи, но веднъж седмично излизаше от гората и се отпускаше малко. Тук никак не му харесваше. Казваше, че през повечето време или скучае, или е изплашен до смърт. Но нали знаете… — Замълча, докато подсушаваше ръцете си, но не престана да ме измерва с поглед. — Защо не ми кажете нещо повече, преди да продължа нататък?

— Вие като че ли го пазите.

— Това е малък град, не заслужава да се нарече дори и така. Ако не се пазим един друг, кой ще ни пази?

— И все пак сте достатъчно разтревожен за Харолд, за да говорите с непознат.

— Кой казва, че съм разтревожен?

— Иначе нямаше да говорите с мен, и го виждам в очите ви. Казах ви, нямам намерение да му сторя нищо лошо. Истината е, че работя за бащата на един бивш войник, служил в Ирак през тази война. Синът му се е самоубил, след като се е прибрал у дома. Изглежда, че поведението на момчето се е променило през последните седмици, преди да посегне на себе си, и баща му иска да знае каква е била причината. Мисля, че Харолд е познавал момчето, защото е бил на погребението му. Искам само да му задам няколко въпроса.

Стъндън поклати тъжно глава.

— Трудно се носи подобно бреме. Вие имате ли деца?

Този въпрос винаги ме караше да замълча за момент. Да, имам дъщеря. А някога имах още една.

— Едно — отвърнах. — Момиче.

— Аз имам две момчета, на четиринайсет и седемнайсет. — Трябва да беше забелязал нещо в изражението ми, защото добави: — Ожених се късно. Твърде късно, струва ми се. Бях човек с установени навици и така и не се научих да разбирам жените. Момчетата ми сега живеят с майка си долу, в Скоухегън. Не бих искал да отидат във войската. Ако някой от тях пожелае да се запише, ще му кажа какво мисля по този въпрос, но няма да го спирам. Обаче ако имах син в Ирак или в Афганистан, всеки час щях да се моля да оцелее. Мисля, че това би ми коствало няколко от годините, които са ми останали.

Облегна се на работната маса.

— Както казах, Харолд се промени. Не твърдя, че е само заради войната и заради раняването му. Мисля, че е болен тук, вътре. — Стъндън почука с пръст слепоочието си, в случай че не съм наясно с естеството на Проктъровите проблеми. — Последния път, когато дойде в бара, което беше… о, трябва да е било преди две седмици, изглеждаше различен, сякаш не бе спал добре. Бих казал, че беше изплашен. Не можех да не попитам какво не е наред, беше толкова очевидно, че има нещо.

— Той какво отговори?

— Ами, вече се беше натряскал до козирката, и то още преди да дойде в „Дамата“, обаче ми каза, че го преследвали призраци. — Стъндън остави думата да виси за момент във въздуха в очакване мъртвата плът и старите кожи да я обвият и да й придадат форма. — Каза, че чувал гласове, че те не му давали да спи. Посъветвах го да иде да се прегледа при военен лекар, защото може би страда от онова нещо със стреса. Посттравматично не знам си какво.

— Какво са му казвали онези гласове?

— Не могъл да ги разбере. Не говорели на английски. Тогава се уверих, че онова, което става с него, е свързано с преживяванията му от Ирак. Поговорихме още малко и той каза, че може да се обади на някого.

— И обади ли се?

— Не знам. Това беше последният път, когато дойде в бара. Но аз бях загрижен за него и затова отидох след седмица да видя как е. Пред къщата му беше паркирана кола, предположих, че има гости, и реших да не му досаждам. Докато се спусках надолу по хълма, вратата на къщата се отвори и отвътре излязоха четирима мъже. Харолд беше един от тях. Останалите трима не ми бяха познати. Само стояха и гледаха след мен. Но по-късно тримата посетители дойдоха тук и застанаха на мястото, където стоите вие сега. Попитаха ме какво съм търсил при къщата на Харолд. Цветнокожият, който говореше повече от останалите, беше много учтив, но виждах, че отиването ми там никак не му се нрави. Казах им истината: че съм приятел на Харолд и съм бил разтревожен за него, че той напоследък сякаш не е на себе си. Това като че ли ги задоволи. Чернокожият обясни, че те били стари другари на Харолд от армията и че на Харолд му нямало нищо.

— И вие не се усъмнихте в казаното от тях?

— Със сигурност бяха военни. Имаха онзи маниер. Другият куцаше малко и му липсваха пръсти оттук. — Стъндън вдигна лявата си ръка. — Взех го за раняване от войната.

Джоуел Тобаяс.

— А третият?

— Той не говореше много. Едър мъж. Гола глава. Не ми хареса особено.

Спомних си снимката с надписите на Роналд Стрейдиър и реших, че трябва да е бил Баки. Карън Емъри също не го харесваше. Питах се дали той е дал предложението да ме отвлекат в „Блу Мун“.

— Впрочем онзи с голата глава попита дали мога да препарирам човек и изръси някаква шега за трофеи, които искал да окачи на стената си. Хаджии, тази дума използва: хаджийски трофеи за стената. Предполагам, че е имал предвид терористите. Приятелят му, онзи с осакатената ръка, му каза да си затваря устата.

— И не сте говорили с Харолд след онази нощ в бара?

— Не. Виждах го един-два пъти да минава, но повече не е идвал в „Дамата“.

Стъндън нямаше какво повече да добави. Благодарих му за отделеното време. Той ме помоли да не казвам на Харолд Проктър, че сме говорили, и аз му го обещах. Докато вървяхме към вратата, Стъндън рече:

— Онова момче, което се е самоубило — казвате, че според баща му се е променило, преди да умре?

— Точно така.

— Как се е променило, ако ми позволите да попитам?

— Откъснало се е от приятелите си. Хванала го е параноя. Не можел да спи.

— Като Харолд.

— Да, като Харолд.

— След като поговорите с него и аз ще ида да видя как е. Може би ще успея да го убедя да потърси помощ, преди да…

Гласът му заглъхна. Стиснах ръката му.

— Мисля, че ще постъпите добре, господин Стъндън. Ще опитам да се отбия, преди да си тръгна, да ви кажа как е минало всичко.

— Ще съм ви благодарен — каза той.

Упъти ме как да стигна до къщата на Проктър и вдигна ръка за сбогом, когато потеглих. Отвърнах му със същото и ароматът на препарата за миене на съдове, който се бе прехвърлил от ръката на Стъндън на моята, се разля из колата. Беше силен, но не достатъчно силен, защото редом с него се долавяше животинска миризма на месо и опърлена козина. Отворих прозореца въпреки жегата и бръмбарите, но тя не искаше да се разнесе. Пропила се бе в кожата ми и не се отдели от мен по целия път до мотела на Проктър.