Джон Конъли
Шепнещите (24)

22

Боби Джандро живееше още в Бангор, по-малко от час северно от Огъста. Ейнджъл и Луис отново ме следваха по целия път, но стигнахме до къщата на Джандро без инциденти. Отвън тя не представляваше нищо особено: едноетажна постройка с мазилка, която се лющеше като суха кожа, и морава, която се напъваше да покаже, че няма да се даде на бурените. Джандро се появи на вратата с инвалидната количка. Бе облечен в сиво долнище на анцуг с подвити и забодени с безопасни игли крачоли и тениска в същия цвят, и двете покрити с петна. Пускаше корем, който фланелката не се и опитваше да прикрие. Косата му беше обръсната, обаче си беше отгледал рошава брада. В къщата миришеше на застояло, в кухнята зад него се виждаха чинии, струпани в умивалника, и кутии от пица, хвърлени на пода до кофата за боклук.

— Да ви помогна? — каза той.

Показах му картата си. Той я взе, сложи я на скута си и започна да я разглежда, както някои хора разглеждат снимка на изчезнало дете, показана им от ченгетата, сякаш като я гледат достатъчно дълго, ще си спомнят къде са виждали детето. След като приключи с разглеждането, ми я върна и отпусна ръце между бедрата, където те се вкопчиха една в друга като боричкащи се животинчета.

— Тя ли ви изпрати?

— Кой да ме е изпратил?

— Мел.

— Не.

Искаше ми се да попитам защо Мел ще праща частен детектив в дома му, тъй като докато говорихме, тя не показа чак такива признаци на тревога, но сега не му беше времето, още не. Вместо това казах:

— Надявах се да поговоря с вас за службата ви във войската.

Очаквах да попита защо, но той не попита. Просто подкара количката си назад и ме покани вътре. В поведението му се долавяше някаква предпазливост, съзнание за безпомощност, а може би и за факта, че до смъртта си ще е осъден да гледа хората отдолу нагоре. Ръцете му бяха все още силни, мускулести и когато влязохме в дневната, видях до прозореца гири. Той проследи погледа ми и каза:

— Това, че краката не ми служат, не означава, че трябва да се откажа и от останалите си части. — В думите му нямаше войнственост или враждебност. Беше просто констатация на факт. — С ръцете е лесно. Останалото — потупа се по корема — ме затруднява повече.

Не знаех какво да кажа, затова си замълчах.

— Искате ли нещо газирано? Нямам друго.

— Не, благодаря. Ще възразите ли, ако седна?

Той ми посочи стол. Видях, че първите ми впечатления от дома му са били погрешни или най-малкото несправедливи. Тази стая бе чиста, макар и малко прашна. Имаше книги — доколкото можех да видя, предимно научна фантастика, но и исторически четива, повечето от тях свързани с Виетнам и Втората световна война, но също и няколко книги с шумерска и вавилонска митология — както и днешни вестници, „Бангор Дейли Нюз“ и „Бостън Глоуб“. Но на килима, както и на стената и пода между дневната и кухнята се виждаха петна от нещо наскоро разсипано и не особено сполучливо почистено. Имах чувството, че Джандро полага големи усилия да се справя с положението, но човек в инвалидна количка едва ли можеше да направи нещо повече с петната по пода, освен ако не се прекатури долу, за да почисти по-добре.

Джандро ме наблюдаваше внимателно, преценяваше реакцията ми към неговото жизнено пространство.

— Майка ми идва по няколко пъти седмично, за да ми помага за онова, което не мога да свърша сам. Щеше да е тук всеки ден, ако й позволявах. Но много мърмори. Знаете какви са понякога майките.

Кимнах.

— Какво стана с Мел?

— Познавате ли я?

Не исках да му казвам, че съм говорил с нея, преди да съм готов за това.

— Четох интервюто ви във вестника миналата година. Видях снимката й.

— Тя си отиде.

— Може ли да попитам защо?

— Защото бях досаден глупак. Защото не можеше да се примири с това. — Той потупа краката си, после размисли и се поправи: — Не, защото аз не можех да се примиря с това.

— Защо би наела детектив?

— Какво?

— Попитахте дали ме е изпратила Мел. Просто се чудя защо помислихте, че е тя.

— Скарахме се, преди да си тръгне, разправия за пари, за собствеността над някои неща. Помислих си, че може да ви е наела, за да продължим този спор.

Мел бе споменала това в нашия разговор. Къщата беше на името и на двама им, но оттогава тя не си бе дала труда да потърси адвокатски съвет за правата си. Бяха скъсали наскоро и тя се надяваше, че може би ще се помирят. Все пак нещо в тона на Джандро ме накара да се усъмня в казаното от него, сякаш той имаше по-сериозни грижи от семейните разправии.

— И ми повярвахте, когато ви казах, че тя не ме е изпратила?

— Да, предполагам. Не ми приличате на човек, който би се опитал да изиграе инвалид. И ако бяхте го сторили…

Дясната му ръка бе много бърза. Пистолетът беше „Берета“, в импровизиран кобур, прикрепен към долната страна на количката. Няколко секунди той го държа изправен, с дулото към тавана, след което го прибра в скривалището.

— Безпокои ли ви нещо? — попитах, въпреки че май беше излишно да се задава подобен въпрос на човек с пистолет в ръката.

— Безпокоят ме много неща: да не падна, докато използвам тоалетната, как ще се справям, когато дойде зимата. Тревожа се за всичко, което може да ви дойде наум. Обаче не ми харесва мисълта, че някой може да ме вземе за лесна цел. По този въпрос поне мога да сторя нещо. А сега, господин Паркър, бъдете така добър да ми кажете защо се интересувате от мен.

— Не от вас — отвърнах. — От Джоуел Тобаяс.

— Ами ако ви кажа, че не познавам никакъв Джоуел Тобаяс?

— Тогава ще трябва да приема, че лъжете, защото сте служили заедно в Ирак и той е бил ваш сержант в „Страйкър С“. И двамата сте присъствали на погребението на Деймиън Пачет и по-късно сте се сбили в „Съли“. Още ли искате да ми кажете, че не познавате никакъв Джоуел Тобаяс?

Джандро отклони поглед. Беше очевидно, че преценява каква позиция да заеме, колебае се дали да говори с мен, или просто да ме отпрати. Почти усещах как спотаеният гняв блика на талази от него, вълните му се разбиваха в мен, в мебелите, в изцапаните стени и пяната им заливаше собственото му осакатено тяло. Гняв, скръб, чувство за загуба. Пръстите му се сплитаха и разделяха, образувайки сложни фигури, които само той можеше да разбере.

— Е, познавам Джоуел Тобаяс — каза накрая. — Но не сме близки. Никога не сме били. Защо се интересувате?

— Бащата на Джоуел е бил войник, така че това е в кръвта му. Харесвала му е дисциплината. Харесвало му е да командва. Войската просто е била продължение на неговата природа.

— А вие? — Той ме погледна с присвити очи. — На колко години сте?

— Минал съм четирийсетте.

— Опитвали ли са се някога да ви вербуват?

— Не по-често, отколкото и всички останали. Идваха в гимназията, но аз не се хванах на въдицата. Обаче тогава не беше същото. Не бяхме във война.

— Е, сега сме във война и аз се хванах. Обещаха ми пари, пари за колеж. Обещаха ми слънцето, луната и звездите. — Усмихна се тъжно. — За слънцето беше вярно. Доста слънце видях. Слънце и прах. Започнах да работя за „Ветерани за мир“. Сега съм контравербовчик.

Не знаех какво е това, затова го попитах.

— Военните вербовчици са обучени да отговарят само на правилните въпроси. Ако не зададеш правилния въпрос, не получаваш правилен отговор. И ако си седемнайсет-осемнайсетгодишно момче с не особено добри перспективи, изправено пред мъж в униформа, който е толкова хлъзгав, че можеш да караш кънки по него, ще повярваш на онова, което ти се казва, и няма да прочетеш ситния шрифт. Ние печатаме с големи букви онова, което е написано със ситен шрифт.

— Като например?

— Като например че разноските за колежа не са ти гарантирани, че армията не ти дължи нищо, че по-малко от десет на сто от записаните получават всичките бонуси или пълния размер на заплатите, които са им обещани. Вижте, не ме разбирайте погрешно: да служиш на страната си е чест и много от тези момчета не биха имали никаква кариера, ако не беше войската. Аз бях един от тях. Семейството ми бе бедно и още съм беден, но съм горд, че съм служил. Бих предпочел да не стигам до инвалидната количка, но знаех какви са рисковете. Просто мисля, че вербовчиците трябва да са по-откровени с момчетата, да им казват с какво се захващат. Всичко, освен името подвежда; целта са бедните, онези, които нямат работа, нямат перспектива, онези, които не знаят какво друго да правят. Мислите, че Ръмсфелд не е знаел това, когато е включил в указа „Нито едно пропуснато дете“^[1] предварителната подготовка на новобранците? Мислите, че е задължил обществените училища да подготвят всичките си ученически команди за армията, защото така ще помогне на децата да четат по-добре? Има квоти, които трябва да се попълват, дупките в редиците трябва някак да се запушват.

— Но ако вербовчиците бяха напълно честни, кой би се записал тогава?

— Мамка му, дори да знаех всичко това, пак бих се подписал на пунктираната линия. Бих сторил всичко, за да избягам от семейството си и от този град. Единственото, което ме чакаше тук, бе работата на минимална заплата и бирите в петък вечер. И Мел. — Това го накара да замълчи за момент.

— Май все пак си получих работата на минимална заплата: четиристотин долара месечно. Но поне имам медицинска осигуровка и получих повечето бонуси. — Направи гримаса.

— Доста противоречия, а?

— Затова ли се сбихте с Джоуел Тобаяс, защото работите към „Ветерани за мир“?

Джандро отклони поглед.

— Не, не беше заради това. Той опита да ме почерпи една бира, за да ме успокои, но аз не му исках центовете.

— Пак ще попитам: защо?

Джандро заобиколи въпроса. Както бе отбелязал сам, той беше човек на противоречията. Искаше да говори, но само за онова, което интересуваше него. Беше любезен, но под лустрото прозираше свирепост. Сега вече знаех какво имаше предвид Роналд Стрейдиър, когато каза, че Джандро има вид на човек, който пропада. Ако не застреляше с този пистолет другиго, не беше изключено да застреля себе си също както другарите му.

— Впрочем защо се интересувате от Джоуел Тобаяс? — попита той.

— Наеха ме да разбера защо се е самоубил Деймиън Пачет. Чух за спречкването на погребението. Исках да разбера дали има някаква връзка.

— Между едно сбиване в бар и едно самоубийство? Главата ви е пълна с бръмбари.

— Да. Или съм наистина лош детектив.

Настъпи мълчание и после Джандро се засмя за пръв път.

— Поне сте откровен.

Смехът му замря и усмивката, която последва, бе тъжна.

— Деймиън не биваше да се самоубива. Не го казвам по религиозни или по морални съображения, нито защото един човешки живот си е отишъл напразно. Имам предвид, че не беше такъв човек. Той остави скръбта си в Ирак. Не беше травмиран и не страдаше от нищо.

— Говорих с психиатърка от „Тогус“, която ми каза същото.

— Така ли? Коя?

— Кари Сандърс.

— Сандърс? Не ми говорете. Тя задава повече въпроси от Алекс Трибек^[2], но не знае нито един отговор.

— Познавате ли я?

— Говори с мен във връзка със своето изследване. Изобщо не ме впечатли. Колкото до Деймиън, служихме заедно. Обичах го. Той беше добро момче. Винаги съм мислил за него така, като за момче. Беше умен, но не беше отракан. Опитвах се да го наглеждам, но накрая той се погрижи за мен. Спаси живота ми. — Ръката му стисна облегалката на количката. — Проклетият Джоуел Тобаяс — прошепна, но прозвуча като вик.

— Разкажете ми — подканих го аз.

— Ядосан съм на Тобаяс. Това не означава, че ще го предам — него или някого другиго.

— Знам, че се е захванал с една работа. Занимава се с контрабанда и мисля, че може да ви е обещал част от приходите. На вас и на хората като вас.

Джандро се извърна и подкара количката към прозореца.

— Кои са мъжете отвън? — попита.

— Приятели.

— Приятелите ви не приличат на мили хора.

— Имах чувството, че ми трябва охрана. Ако изглеждаха твърде сговорчиви, това не би послужило на целта.

— Охрана? От кого?

— Може би от същите хора, заради които носите този пистолет: старите ви другари начело с Тобаяс.

Той все още не се бе обърнал към мен, но виждах реакцията му на стъклото.

— Защо трябва да ме е страх от Джоуел Тобаяс?

Да ме е страх: интересен подбор на думи. Самата им употреба бе един вид признание.

— Защото те може да си помислят, че сте слабо звено.

— Аз ли? Аз съм обикновен застъпник. — Той се засмя отново и звукът беше ужасен.

— Мисля, че сте се тревожили за Деймиън Пачет. Били сте му задължен и не сте искали да му се случи нещо. Затънал е бил твърде дълбоко или не е пожелал да ви послуша, но след смъртта му сте решили да действате. Или може би е трябвало да видите онова, което е станало с Брет Харлан и съпругата му, за да почнете да забелязвате сходствата.

— Не знам за какво говорите.

— Мисля, че сте говорили с братовчед си. Обадили сте се на Фостър Джандро, защото е бил полицай — полицай, на когото сте можели да се доверите, защото ви е бил роднина, и сега мислите, че е само въпрос на време да стигнат до вас. Може би сте му казали нещичко и сте се надявали, че сам ще открие останалото. Когато е започнал да разследва, те са го убили. Има ли нещо вярно в това според вас?

Джандро завъртя рязко количката, пистолетът отново беше в ръката му.

— Вие не знаете. Не знаете нищо.

— Трябва да се сложи край, Боби. Каквото и да става, започнали са да умират хора и никакви пари не могат да оправдаят това, освен ако не сте готов да продадеш съвестта си.

— Махайте се от дома ми! — изкрещя той. — Вън!

Видях зад него как, чули крясъците, Ейнджъл и Луис се втурнаха към къщата. Трябваше да направя нещо веднага, иначе вратата на Боби Джандро щеше да се озове в коридора и той може би щеше да има причина да използва пистолета си, ако е достатъчно бърз.

Отидох до вратата, отворих я и позволих на Ейнджъл и Луис да видят, че съм добре, но Боби Джандро избра този момент, за да докара с едната ръка количката в коридора. За момент бях в клопка между три пистолета.

— Успокойте се! Всички! Спокойно! — Бавно пъхнах два пръста в джоба на сакото и извадих една от визитните си картички. Сложих я на масата до вратата и казах: — Дължите нещо на Деймиън Пачет, Боби. Той е мъртъв, но дългът ви остава. Сега трябва да го изплатите на баща му. Помислете върху това.

— Изчезвайте. — Гневът му вече отстъпваше пред умората и гласът му потрепна, докато произнасяше тази дума, признание, че този, който изчезва, понесен от тъмен, непознат океан, беше той.

— И още нещо — добавих аз, използвайки предимството си пред един осакатен ветеран. — Идете да се помирите с приятелката си. Мисля, че сте я принудили да си отиде, защото се боите от онова, което ще стане, и не искате тя да пострада, ако дойдат да се разправят с вас. Тя още ви обича и вие имате нужда от човек като нея в живота си. Знаете го, тя също. Имате визитната ми картичка. Нуждаете се от още лечение.

Тръгнах си, Ейнджъл и Луис продължаваха да пазят гърба ми.

— Нека си изясним това — каза Луис, когато стигнахме до колата. — Човекът насочва пистолет срещу теб, а ти даваш съвети за връзката му?

— Някой трябваше да го стори.

— Да, но ти?

Направих се, че не съм чул. Качих се в колата и видях Боби Джандро на прозореца, наблюдаваше ме.

— Мислиш ли, че ще те послуша? — попита Ейнджъл.

— За приятелката си ли или за Тобаяс?

— За двамата.

— Трябва да ме послуша. Иначе е свършено с него. Без нея вече загива. Просто още не си го е признал. Тобаяс и останалите само ще довършат онова, което е започнал.

Потеглихме, аз отпред, Ейнджъл и Луис зад мен, но само до следващата улица. И двамата изглеждаха озадачени, когато спрях колата и отидох при тях.

— Искам да останете тук.

— Защо? — попита Ейнджъл.

— Защото те ще дойдат за Боби Джандро.

— Изглеждаш много сигурен.

Отидох при мустанга и им показах проследяващото устройство на калника.

— Това ще ги доведе. Така че то остава тук с вас, а аз ще взема вашата кола.

— Колата ти остава тук — каза Луис, — те ще помислят, че Джандро ти е казал всичко, и ще опитат да премахнат и двама ви.

— Само че няма, защото вие ще ги убиете, когато нападнат Джандро.

— И тогава Джандро ще говори.

— Такъв е планът.

— А ти къде ще бъдеш? — попита Ейнджъл.

— В „Рейнджли“.

— Какво е „Рейнджли“?

— Мотел.

— Значи ние ще се спотайваме в храстите, докато ти се разполагаш в мотела?

— Нещо такова.

— Да, добра сделка.

Разменихме си колите, но не и преди Луис и Ейнджъл да преместят играчките си от преградката в багажника. Както се оказа, този път бяха пътували с малко багаж: няколко ножа, два полуавтоматични картечни пистолета и резервни пълнители. Луис намери позиция в гората с добра видимост към къщата на Джандро и се приготвиха да чакат.

— Имаш ли някакви въпроси, които искаш да им зададеш, преди да ги убием? — попита Луис. — При положение че трябва да ги убием.

Сетих се за варела с вода в „Блу Мун“ и усещането от притиснатия към носа и устата ми чувал.

— Ако не ви се налага, недейте, но не ме интересува особено какво ще направите. Колкото до въпросите, можете да ги питате каквото си искате.

— Какво бихме могли да ги питаме ние? — рече Ейнджъл.

Луис се замисли.

— Очите отворени или затворени? — отговори той.

* * *

Всичко зависеше от ходовете. Фигурите бяха на дъската и тази нощ играта щеше да свърши.

От прозореца на своята спалня Карън Емъри гледаше как Джоуел Тобаяс потегля. Той й бе казал едно бегло довиждане и я беше целунал със сухи устни по бузата. Прегърнала го бе силно, макар да беше почувствала, че той се отдръпва от нея, и преди да го пусне, пръстите й бяха докоснали пистолета на кръста му.

Тобаяс взе силверадото и тръгна на север, но само до Фалмът, където останалите го чакаха с фургона и два мотоциклета. Върнън и Причард, бившите морски пехотинци, съставляваха основния снайперистки екип. До тях бяха Малак и Баки. Върнън и Причард бяха едри мъже и въпреки че първият бе черен, а вторият бял, под кожата бяха като братя. Тобаяс не обичаше никого от двамата, но това се дължеше колкото на взаимната антипатия между войниците и морските пехотинци, толкова и на видимата неспособност на Върнън да отвори уста, без да зададе въпрос, зареден с отрицателно отношение.

— Къде са Туизъл и Грийнам? — попита Върнън, като имаше предвид втория екип снайперисти.

— Ще се присъединят към нас по-късно — отвърна Тобаяс. — Първо трябва да свършат нещо друго.

— Мамка му — каза Върнън. — Не вярвам да имаш желание да споделиш подробностите с войската?

— Нямам — отвърна Тобаяс и го гледа право в очите, докато той не отклони поглед. Малак и Баки, които бяха служили в отделението на Тобаяс в Ирак, се спогледаха, но не се намесиха. Не бяха толкова глупави да вземат страна в това безсмислено вечно съперничество между Върнън и сержанта. Малак се бе прибрал от Ирак като ефрейтор и никога не оспорваше заповедите, макар да виждаше, че появилата се дистанция между Тобаяс и него непрекъснато се увеличава. През последните седмици Тобаяс бе станал странен и прагматичен до степен на жестокост. Тобаяс бе този, който беше предложил окончателно да се избавят от детектив Паркър, а не само да го разпитат, за да разберат какво знае. Малак бе настоял за дискретност и впоследствие бе поел отговорността за разпита на детектива. Той не бе в бизнеса с убийствата на американци на собствена земя или където и да било другаде. Отстъпката за Паркър беше само една малка победа, нищо повече: Малак бе решил да се прави, че не знае нищо за смъртта на Фостър Джандро или за някоя друга акция.

Баки пък беше отявлен разбойник, който просто си искаше парите, и имаше късмет, че Тобаяс още не го е очистил заради начина, по който гледаше Карън Емъри.

„Ние сме едно голямо щастливо семейство и колкото по-скоро свърши всичко това, толкова по-добре“ — помисли си Малак.

— Хубаво — каза Тобаяс, — да тръгваме.

* * *

Междувременно двама мъже пътуваха на север в кафяв седан с неизвестна марка и регистрационен номер. Отминаха Люистън и Огъста и вече наближаваха до Уотървил, Бангор. Единият от тях, този на пътническото място, имаше лаптоп в скута си. От време на време връщаше картата на екрана, но мигащата точка изобщо не помръдваше.

— Онова нещо още ли работи? — попита Туизъл.

— Така изглежда — отвърна Грийнам. Задържа поглед на картата. Мигащата точка оставаше близо до кръстовището на „Палм Стрийт“ и „Стилуотър Стрийт“, недалеч от къщата на Боби Джандро.

— Имаме неподвижна цел — потвърди той и Туизъл изсумтя доволно.

* * *

Когато Грийнам и Туизъл отминаха Люистън, Рохас, който все още бе малко замаян от наскоро изпитото обезболяващо лекарство и зъбът го болеше отново, седеше до масата и работеше по дъската от червен дъб, която щеше да служи за поставка на красивите печати. Те лежаха до него на парче черен плат и присъствието им му служеше като източник на утеха, като напомняне за красотата, която може да се открие в този свят.

* * *

А Ирод пътуваше на север, приближаваше се все повече и повече до Рохас, благодарен, че Капитана отсъства, благодарен, че болките му са поносими засега. И докато той се придвижваше, някой друг приближаваше него.

Защото Колекционера също беше на ход.