Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (80)

57.

В Лондон водата, която се изливаше от душа, не събуди Кайл. Мигрената прошушна своето „добро утро“. Тази сутрин проклетницата беше сдържана, учтива, почти мила, но той знаеше отлично, че това никога не е обещание. Мигрената беше непредвидима. Ставаше лоша, ужасна и скандална, щом й хрумнеше. Щом поискаше. Преди нещата да се превърнат в драма, стана, за да пие кафе. Литри кафе, докато водата още бълбукаше. Дояде препечената си филийка точно когато водата престана да шурти. После второ кафе, трето, изяде и една ябълка, без да забележи Патси.

Когато отвори вратата на банята, тя тъкмо излизаше и го избута от пътя си.

— Вече си облечена!

Отговор нямаше. Само поглед. Мрачен. Безмълвен. Но Кайл съзря упрек, че не е готов за оглед на не се знае кой по ред апартамент.

— В колко часа имаме среща?

— Аз имам среща, защото съм готова — каза тя, обличайки патешко жълтото си манто. — Ти закъсняваш, затова оставаш тук.

— Както и да е, това не променя нищо, понеже винаги ти избираш.

— Избирам аз, защото на теб не ти пука къде ще живеем.

Стегна невъзмутимо колана си. Кайл я задържа за китката.

— Изморен съм.

— Повтаряш се, Кайл. И ме изморяваш.

Рязко освободи ръката си и отвори вратата към коридора, като изрече:

— Крайно време е да отидеш да те прегледа някой обикновен лекар или психиатър. Това ще ти улесни живота, както и моя.

После, преди той да отвори уста, добави:

— Да. Вярно, забравих, ти обичаш да страдаш.

— Млъкни, Патси.

Тръгна към вратата, но изведнъж се извърна.

— Не! — избухна. — В края на краищата нямам желание да мълча! Не ми е забавно да те гледам как се опиваш от своята болка и не ми е забавно да живея с тип, който не престава да се бичува, че не е могъл да спаси майка си.

Кайл не знаеше дали тези последни думи бяха подбрани, за да го наранят, или бяха от голямото семейство на прозренията в случайните грешки на езика. Те го подканваха да си тръгне. Това, на което тя не се решаваше. Тя се вторачи в него със скръстени ръце за цяла една минута.

— Знаеш, че имам право.

— Не ми се слуша.

— Давам ти две минути да се облечеш, в противен случай…

Тя се осъзна и се укори.

— В противен случай какво? Ще наемеш апартамента на твое име ли? По този начин, като ти писне от мен, от моите мигрени, от моите душевни състояния, ще ме изриташ ли?

— Каква проницателност! Даже с твоите мигрени си оставаш заядлив. Браво.

— Пак ще си легна.

Това и направи. Затвори очи. Чу как Патси се приближава.

— Ти не ме обичаш вече.

— Обичам те.

— Лъжеш.

Кайл отвори очи. Най-после Патси го произнесе. Той беше усетил да назрява, после да заглъхва. Беше изразено странно и подло с онова „роди ми дете“, което се изплъзна от устата му на „лъжец“. Все един ден този факт, тежък като декемврийско небе, трябваше да се прояви. Патси беше най-смелата от четиримата.

— Самата аз не знам обичам ли те още и не знам искам ли те още в моето легло.

Той седна.

— Тогава да поговорим сериозно.

— Не сега — каза тя, поглеждайки часовника си. — Имам среща за апартамент, който ми харесва. А ти знаеш колко мразя да закъснявам. Държа нещата да са ясни и мразя да затъвам като в блато.

— Патси…

— Няма да се върна тази вечер, решила съм го.

— Патси…

— Приятна мигрена, мухльо!

Извърна се и излезе от техния апартамент, без да затръшва вратата. И без да я затвори.

Патси беше прозорлива и решителна. Беше разбрала, че са стигнали до кръстопът, и докато той се питаше кога и защо, връзката им беше започнала да се разпада. След срещата с Корин ли стана така? Кайл не можеше да определи. С Патси прекараха толкова много години заедно по двайсет и четири часа в денонощието, работеха заедно, караха се за една нота, един акорд, една вариация. Според Стив и Джет беше нормално. Погледнато отстрани, Кайл и Патси се държаха както обикновено, но те се наблюдаваха и се анализираха различно. Един срещу друг. Вече не двама по двама. Тя отхвърли онова, което той композира, когато се връщаше след смъртта на своя баща-негодник. Беше почувствала в неговата музика тази почти неуловима разлика. Впрочем не каза ли тя и не го ли повтори безброй пъти:

— Никога няма да изсвиря това парче.

Кога любовта си отива? Даваме ли си сметка веднага или трябва да мине време, за да стане ясно най-накрая? Те не знаеха. Ако Джейн беше тук, щеше да прибави, че същото се отнася за насилието. Патси ненавиждаше Джейн. Двете жени не се разбираха. Музикантката мислеше, че да теглиш черта на миналото, е единственият начин да оцелееш. Да живееш постоянно с него, както постъпваше нейната недотам истинска зълва, беше непонятно. Да се страда, както страдаше Кайл, беше равностойно на самоубийство. С Джейн не й се разсърдиха. Онова, което бяха преживели, трудно се забравяше. Пък и кой забравя своето детство?

Младият мъж се отмести, за да не му блести слънцето в очите през завесите, които не бяха затворени докрай. Мигрената набираше сили. Втурна се към тоалетната да повърне. Да изхвърли от тялото си онова, което то не преработваше. Винаги все същият ритуал. Все същите спазми. Винаги подлагаше главата си под водата, за да се измие. Кайл знаеше много добре, че благотворният ефект ще трае само няколко минути. Колкото да се върне до леглото.

Патси. Корин. Патси. Корин… Мигрена. Мигрена. Мигрена. „О, колко много ви обичам, мои Мигрени! Защо ли ми е да се отърва от вас?“

Следващите часове му предложиха пълната забрава, от която имаше нужда. След това проклетницата се оттегли. Може би в черната дупка, която сама беше издълбала. За няколко бегли момента не съществуваше друго, освен нейното отсъствие. Също като да изрежеш някого от снимка. Кайл се чувстваше сам, изгубен, с измамното впечатление, че няма власт над нищо.

Да разбере живота си му се изплъзваше. Беше неизбежно да види отново майка си с нейната рокля на цветя, когато излизаше от банята със слънчеви очила и казваше с висок глас: „Бих искала да се върна отново точно в онзи миг, когато съдбите се преплитат“… Никога не разбра дали говореше на себе си, или отправяше зов за помощ. Но беше сигурен, че беше там, до нея, и че не направи нищо. Кайл знаеше, че беше само на пет години. Само че имаше дни, когато би искал да се изкачи по нишката на живота и да провери бил ли е нехаен. Или не е бил. Дали не е могъл да направи нещо. Дали е било във възможностите му. Или не. „По дяволите, Патси, имаш право“ — помисли си.