Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (4)

4.

Щом завърши учебната година, Корин напусна училище. Баща й не чу нито молбите на директора, нито на учителя по испански, нито на Корин. Нямаше значение, че беше отлична ученичка по литература, по математика, че имаше дарба за чужди езици. Нямаше значение, че учеше сериозно. Нямаше значение какво казват учителите. Идеите на Кларк Бентън бяха свързани, от една страна, с джоба му, от друга страна, една сутрин на закуска установи, че неговото хубаво, русокосо момиченце, което подскачаше, връщайки се от училище, се е превърнало за една нощ — беше готов да се закълне! — в необикновено красива девойка. „Аз го виждам. Другите го виждат“ — мислеше си той в пристъп на ужас.

Като практичен човек я настани на работа при най-добрия си приятел Теди, чийто ресторант се издигаше гордо в края на улицата, където живееше семейство Бентън. От месец юли, веднага след като напусна училище, Корин започна да сервира пържена риба, пържоли, мазен кафяв сос, пържени картофи, кафе, чай, яйца и кисели краставички. И литри, литри, литри бира. По на разумно разстояние от дома си и под доброжелателния и бдителен поглед на Теди.

Корин беше изпълнителна и работеше бързо. Щом се върнеше вкъщи, се захващаше със същото, обслужвайки своите братя. Бяха все така единайсет деца и почти винаги големите, които вече работеха, идваха да вечерят вкъщи. Ставаше въпрос за старшинство. Ставаше въпрос за семейство. На татко и мама Бентън им харесваше. С кряскащи дечурлига около себе си се ободряваха. Корин като че ли единствена се питаше какво прави. Никога нямаше да има толкова деца. И колкото и да са, дано не са само момчета! Едно или две деца, може би три, щяха да бъдат достатъчни. Не повече. И в училище нейните деца нямаше да търпят присмеха, сарказма и подигравките на другите, когато в началото на учебната година някои учители се държаха грубо и се подсмихваха недвусмислено или удължаваха паузата твърде дълго при съобщаване на състава на семейството й. Господин Сандеро не се държеше по този начин. Никога не се бе присмивал на Корин и никога не я бе гледал странно.

— Само работата има смисъл. Колкото до вашето поведение, това е предимството в живота ви. Помислете и от тази гледна точка, los minos.

Да. Корин беше и щеше да бъде винаги единственото момиче, изгубено сред момчета. „Да имах сестра. Само една. Щях да бъда по-смела — мислеше си тя, като си лягаше. — Щяхме да излизаме заедно.“ Но на сутринта братята й говореха толкова високо, че тя буквално се изпаряваше, за да не я дразнят и командват най-безпощадно. Предпочиташе Тими пред всички, защото се държеше с нея наистина мило. Само той прибираше чинията си от масата и й заемаше тайно книги. Понякога отиваше в библиотеката, за да й донесе някоя, която искаше да прочете. Само заради нея.

Защото момичето обожаваше да чете. Всичките тези истории я караха да се замисля за своя живот. За дните й, които си приличаха и се нижеха безкрайно еднообразни. Ще остане в Биргинтън с дъжда, с ресторанта, с мръсните прибори, с остатъците от храна в чиниите. Ще се връща вкъщи и ще прави пак същото. Още домакинска работа, огромно количество чорапи за сортиране, планини от бельо за сгъване и подреждане всред оглушителните викове на братята си. И докато ръцете й изпълняваха, без да грешат, робските задължения, момичето мечтаеше за живота на героините, с които се срещаше в своите четива, и си въобразяваше, че са истински. Че тя е истинска. Със сигурност някой беше написал техните истории.

Когато слънчев лъч пронижеше облаците и попаднеше на някоя от масите, която тя току-що беше излъскала дотам, че сивата пластмаса се бе превърнала в блестящо огледало, тогава — да, този лъч й вдъхваше вяра и може би надежда, че нещата ще бъдат различни. Че ще има живот на принцеса. Че един мъж ще се погрижи за нея. За нейните мечти. Че ще се възхищава на звездите и на облаците, които просветляват. Че ще харесва дърветата, танцуващи на вятъра. Двамата няма да промълвяват и дума. Ще стоят мълчаливи и ще бъдат щастливи. Наистина щастливи да гледат заедно клоните, които се преплитат и разплитат.

После той ще я вземе в обятията си. Той… Той…

„Той никога няма да дойде тук — прекъсна мислите си тя и потрепери. — Биргинтън е дупка.“ Да, за щастие Корин имаше книгите, в които можеше да живее един друг живот, без да вижда колко хубава е станала. Много хубава.

— Опасно хубава — отбеляза една вечер майка й, като си лягаше.

— Слава богу, работи при Теди. Не е далеч от дома и момчетата я наглеждат — отговори Кларк, отмятайки завивката. — Обърна се към жена си разтревожен: — Има ли си приятел?

— На нея приятел не й трябва, а мъж, който да й предложи брак.

Бащата се втренчи в своята съпруга.

— Да й предложи брак ли?

— Кларк! Корин отдавна навърши шестнайсет! — устоя тя на тежкия му поглед. — Виждаш, че е прекалено красива да стои без мъж.

— Кой ще помага вкъщи?

— Момчетата! Крайно време е да свършат някоя работа, мързеливци такива.

— Как не!

— Ще им се наложи! Корин няма да е тук безкрайно. Момиче е… Не трябва да й се случва…

— Знам — сопна се бащата. — Знам. И съм много доволен, че другите са момчета. Все пак имахме късмет с тях!

— Дано с късмета си да вървим! — рече майката, скръствайки ръце.

Кларк положи длан върху корема на жена си. Тя въздъхна и каза, че си е записала час за преглед.

След два месеца госпожа Бентън се върна от болницата и съобщи, че от кистите никога повече няма да страда, но и повече няма да има бебе. Това беше. Такъв е животът…

— В края на краищата защо да не е хубаво. Трябва винаги да взимаме каквото ни дава животът. Да го употребяваме. Това, дето ви казвам, важи за всички ви, деца. Най-вече за теб, Корин — насочи тя показалец към гърдите й. — Защото ти си момиче.

На малкото русо момиче не му харесаха думите на майка му, но премълча. Бе чела някъде, че понякога е по-умно да си замълчиш, отколкото да говориш. Излезе в градината и се скри под старата върба — дървото, което обичаше най-много. Замечта се за живота и за всичките възможности, които предлагаше и които тя никога нямаше да има, а в това време баща й мечтаеше само за едно — да я омъжи бързо. Много бързо.

Защото Кларк не спеше добре. Сънуваше кошмари, че неговата красавица се появява с издут корем, а няма мъж, за когото да се омъжи. „Момчетата взимат момичетата, както се взима влак. Сменят маршрута и мислят само за себе си, и един ден…“

Един ден паниката го подтикна да отиде чак до ресторанта на Теди.

— Трябва да омъжа Корин. Щом видиш между твоите клиенти някой сериозен и благовъзпитан младеж, който я заглежда, предупреди ме. Аз ще се заема.