Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (3)

3.

Биргинтън, предградие на Лондон

Корин беше на пет години, когато Тими дойде на бял свят. Майка й тръгна за родилното отделение предната вечер и заедно с четиримата си братя чакаше баща й да се върне. Той отпрати детегледачката, щом влезе, и каза с глас, с какъвто Корин още никога не го бе чувала да говори:

— Все същото! Ще рече човек, че отива на зле тази работа! Хайде, оставете ме на мира, момчета! Изчезвайте в градината, а пък ти, Корин, ми донеси една бира. О! Мамка му! Светице на контракциите! Да знаеш само каква грижа ми е майка ти.

Момчетата избягаха навън. Да играят. И да се смеят. И да правят поразии. Да се цапат като прасета и още да се смеят, докато тя стоеше права да слуша безкрайните обиди на баща си. Той разместваше тенджери и тенджерки. Изпразваше консерви, а тя мислеше за майка си и за светицата на контракциите.

Корин беше единствената дъщеря на семейство Бентън. Затова на нея се падаше да върти кухнята. Мислеше си, че е нормално, след като майка й го правеше. Когато горката жена се връщаше с бебето, дъщеричката, мила и услужлива естествено, помагаше много. С течение на времето все повече и повече. Защото всяка зима госпожа Бентън се озоваваше в родилното отделение. С дни бащата даваше обещания пред светицата на контракциите и се молеше коленопреклонно пред светицата на болките да не измъчват повече любимата му съпруга, и твърдеше, че жена му, тяхната майка, е истинска „светица“, когато тя прекрачваше прага на дома с новороденото в дебелите си ръце, стегнато в пелени като кървавица. После в суматохата съобщаваше, че това е техният подарък за Коледа. Големите започваха да викат, че баща им се подиграва с тях, а Корин си мислеше, че Дядо Коледа не посещава семейства с единайсет деца. Не защото са по-лоши от другите, а защото навярно няма достатъчно място в своя кош за десетте синове и единствената дъщеря на семейство Бентън.

Така се изнизаха годините. Приличаха си отчайващо, докато един прекрасен ден Корин стана на шестнайсет. Помоли се родителите й да не се усетят и да я оставят да завърши гимназия. О! Обичаше безумно да учи и полагаше много старания. Но баща й не пропусна датата. Една вечер, като се върна от училище, я хвана за ръката.

— Какво ще правим с теб?

— Не знам. В училище ми върви, тате.

— Ясно ми е, малката. Но с всички тези хлапаци, няма да ходиш дълго време на училище. Големите ти братя вече работят, за да ни помагат, и теб те чака същото.

— Тате, моля те…

— Корин — вгледа се той в очите й, — знаеш много добре, че ако можех, щях да ти позволя да учиш. Но не мога.