Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (10)

10.

Венчавката се състоя в малката църква в Биргинтън, където Корин бе прекарала всичките си неделни сутрини на литургия.

На седемнайсет години влезе под ръка с баща си. По време на церемонията, както по време на проповедите през детството си, не слушаше. Този път не слушаше не от отегчение или за да избяга в своите мечти, а само заради краката си. Или по-скоро заради обувките, които я измъчваха. Никога през живота си не беше носила толкова високи токове.

— Тези са най-шик — бе заявила авторитетно майка й. — Имай ми доверие. Със съпруг като Джак се полага да бъдеш шик.

— Стискат ми малко.

— Ще свикнеш!

— Мога да ги поразтъпча вкъщи.

— В никакъв случай! — беше изграчила госпожа Бентън и бе затворила грижливо кутията. — Трябва ли да ги повредиш преди сватбата!

„Никога ли не трябва да се използват вещите, за да не се повредят? Трябва ли да пазим мечтите си, за да не се похабяват? Стигаше ли един подарък, за да повярва човек в Дядо Коледа? Стигаше ли…“ — мислеше си тя.

— Корин — извиси глас преподобният Гуд и я стресна. — Взимаш ли дрън-дрън-дрън…

Твърде младото момиче каза „да“ и в същия миг осъзна, че не я бяха попитали за мнението й. Накратко казано, не наистина… Тогава ръцете й, така изящни, толкова крехки, потрепериха, когато слагаше подписа си в регистъра. Пръстите й се поколебаха дотам, че изпусна писалката. Джак се наведе, за да я вземе, след това прегърна своята млада съпруга, която му се стори много развълнувана. Но онова, което схвана като любовно вълнение, не беше нищо друго, освен боязън и мрачно предчувствие. „Когато е на седемнайсет години — помисли си Корин, — обвързва ли се човек по този начин за цял живот?“

— Гордея се с теб — подхвърли вместо благопожелания мама Бентън.