Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (37)

14.

— Добър ден. Как сте?

— О! — отвърна младата жена и веднага се заоглежда. — Добър ден.

Кайл разбра. Беше прав, тя се страхуваше от Джак.

— Трябва да говоря с вас.

— Не тук — прошепна тя.

— Където пожелаете.

— На три преки оттук вдясно има детска площадка. Съвсем в края ще видите ограждение с люлки.

— Ще ви чакам там.

Тръгна пеша с разтуптяно сърце според указанията на Корин. Преброи улиците. Прекоси парка. Люлките действително бяха скрити от поглед. Листата на дърветата криеха пясъчниците и пързалките. В този ранен час нямаше нито една майка с дете. Кайл избра пейка в дъното. Тази, която почти не се виждаше. Заслуша се в шумовете. След това изключи мобилния си телефон. Не искаше броените минути, които щеше да прекара с младата жена, да бъдат съкратени от някой ненавременен разговор. Вдигна глава, убеден, че е чул в далечината стъпки по пясъка. След няколко секунди Корин се появи. Вятърът развяваше косата й. Тя се разпиляваше по лицето й. Излъчваше нещо, което той не можеше да опише по друг начин, освен като музика, но разумът се намеси и си помисли, че след като му е определила среща на безлюдно място, се страхува да не бъде забелязана в компанията на друг мъж. Това означаваше ли, че не обича Джак?

— Добър ден — поздрави тя.

Кайл се изправи. Подаде й учтиво ръка, а всъщност искаше само да я вземе в прегръдките си. Това го вълнуваше дълбоко и щеше да продължи да го вълнува, но отговори смутено, щастливо, тревожно, с усмивка:

— Добър ден.

Седнаха едновременно и Кайл попита какви са новините около Малкълм. Тя отговори, че са го оперирали рано тази сутрин. Няма усложнения и повече операции не се налагат. Джак се върнал късно снощи в болницата, след като довел нея и бебето вкъщи, а тя ще отиде в ранния следобед. Лекарите ги уверили, че Малкълм се възстановява бързо.

— Чувствам се виновен — каза музикантът.

— Аз също. — После прибави много бързо: — Беше нещастен случай.

Кайл я загледа втренчено. Тя издържа погледа му.

— Искате ли да обядваме заедно?

Както и вчера, Корин поруменя и сведе глава.

— Не мисля, че е много прилично.

— Съжалявам, не бих искал да ви създавам грижи — избъбри той, ядосан от своята дързост.

Тя вдигна очи към него и той се хвана както можеше… за каквото можеше. За истината. Обясни какво бе почувствал. Че поведението на Джак към нея може би е „недопустимо“. Тя го изслуша, без да промени изражението си и без да каже нищо. Тогава той продължи:

— Бях на паркинга пред болницата снощи, когато момчето с ролерите спря пред вашата кола. Какво се случи?

— Джак беше вбесен, защото се тревожеше за Малкълм и…

— Корин — прекъсна я Кайл.

За пръв път произнасяше името й в нейно присъствие.

— Моят баща биеше майка ми. Той я уби. Това е… — Не можа да довърши.

— Разбирам — отговори тя толкова разстроена, че изгуби самообладание и се чу да говори колко много работи Джак, колко го ценят в компанията, какъв добър съпруг е… — Обича децата си и мен обича.

— А вие?

— Аз ли?

— Обичате ли съпруга си?

Зад тях се чу шум и младата жена се изправи стремително. Птичките отлетяха.

— Трябва да се прибирам — каза тя.

Кайл не се осмели да зададе отново въпроса и се зае с по-важното. Подаде й визитната картичка на Джейн и й обясни с какво се занимава сестра му. Че центърът, който ръководи, дава убежище на изпаднали в нужда жени. Те там са в безопасност, изслушват ги и ги разбират. Корин взе картичката, погледа я и му я върна.

— Сигурно ви се струвам невъзпитан.

Тя поклати глава.

— При други обстоятелства бихте ли приели да обядвате с мен?

Корин се усмихна леко и Кайл се развълнува.

— И ще ми разказвате за това, което обичате, или дори за това, което не обичате?

Тя се усмихна още повече. Той прибави, че и на него ще му бъде много приятно да обядва с нея.

Щеше да каже, че мечтае за нещо повече, но тя се наведе да сложи шапчицата на Дейзи, която тя бе успяла да махне от главата си. От страх Корин да не отлети е вятъра, попита какво й харесва най-много в парка.

— Клоните на тази бреза.

Тя си тръгна и Кайл се строполи на пейката. Седеше неподвижно. Като че ли току-що стрела бе пробола сърцето му. Корин не се поколеба. За да му отговори толкова бързо, тя вече знаеше отговора на въпроса. Как беше възможно подобно нещо? Как щеше да излезе от тази ситуация?

Не се загледа след нея, докато се изгубваше в далечината. Затвори очи и почака мартенският вятър да го върне на земята. Искаше да я грабне в прегръдките си.

Как щеше да излезе от тази ситуация?