Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (46)

23.

Корин устоя дълго. След това един ден, когато Малкълм беше на училище, а Джак при клиенти в Лос Анджелис, закъдето замина със самолет, тя отвори вратата на библиотеката в квартала, намери музикалния отдел и веднага видя дисковете на „Р…“ Дейзи почти не говореше и нямаше опасност да я издаде. Мама й даде куп книжки с картинки, тя се захласна и Корин седна на един фотьойл. Взе първия диск, без да го избира специално, и натисна „play“. В Биргинтън много обичаше да слуша музика. Родителите й и братята й също обичаха. Особено когато надуваше музиката по-силно от тях. Но не и Джак… Не, Джак — не. Преди всичко сега няма да мисли за Джак. Още по-малко за това какво обича и какво й налага…

Корин не затвори очи и се изолира от всякакви смущаващи мисли. Слушаше внимателно. Напълно съсредоточена. Не беше наясно дали тя потъваше в музиката, или музиката проникваше в нея. Усмихна се, смени диска, в това време една дама с бели коси, седнала по-далеч, се приближи.

— Веднъж чух герой от един филм да казва: „В това е красотата на музиката. Не могат да ти я отнемат.“ Странно, но е вярно, нали?

— Красиво казано — отвърна живо младата жена, притеснена, че е била изненадана.

Възрастната дама докосна ръката й.

— На моята възраст човек губи паметта си и не си спомня къде е прочел или чул нещо. Отначало бях много разочарована, че тялото ми изневерява. Но най-накрая се убедих, че това не е толкова важно. Важното е, което се случва тук, както на въртележките — каза тя, поставяйки ръка върху корема си. — Пожелавам ви приятен ден. И хубаво бебе…

Корин сподели, че се очаква другия месец, и старата дама си тръгна, сбогувайки се любезно. Младата жена се почуди за миг дали не е сънувала появяването на тази жена. Погледна часовника си. Времето беше минало много бързо. Оставаше само една песен. Натисна „play“ и дъхът й спря, щом чу мелодията, която Кайл изтананика в болницата.

Свали слушалките. Не можеше да слуша по-нататък. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Много повече и сълзите й потекоха. Тези ужасни сълзи, които винаги контролираше. Тя, която си мислеше, че има власт само над собствените си сълзи, сега щеше да излее порой от сълзи. Ощипа носа си и пое дъх, за да ги отпрати в най-дълбоките бездни.