Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (7)

7.

Мина цял месец, преди Джак да бъде поканен официално на вечеря. Един месец, през който хващаше ръката на Корин. Ръцете й бяха толкова изящни и крехки. Не намираше сили да ги остави… „Не искам някой друг да докосва това момиче — мислеше си. — Тя има нужда от мен.“ След това една вечер я целуна по устните. Взе я в прегръдките си и я накара да се извърне. Корин остана изненадана. Още повече от целувките. От усещането на езика на Джак, който не оставяше място на нейния. „Това не прилича на историите, които съм чела“ — каза си тя. Всяка целувка я изненадваше още повече. Но се примири. Сигурно точно така се случва. Разбира се… Джак беше мъж с опит. На трийсет години явно знаеше как се целува момиче.

— На трийсет е, защо не се е оженил досега? — попита Теди, който бършеше чаши зад бара.

— О! Не знам — отговори Корин. — Предполагам, че заради кариерата си.

— Харесваш ли го?

— Така ми се струва.

— Само ти се струва ли?

— Не. Харесвам го. Нали е… мъж.

— Има вид на порядъчен човек. Печели ли много?

— Не знам, Теди. Не го питам такива неща.

— Тип като него, повярвай ми, печели много. Опитай се все пак да разбереш защо не се е оженил. Просто така…

Корин се съгласи. Но не попита. Никога. По-точно такъв случай не й се предостави. Джак говореше много. Не беше ли блестящ търговец на коли? А тя беше сама сред мъже, които никога не й даваха думата, нито пък й искаха мнението?

Кино. Разходка около езерото Платърсън, където бащата на Корин нервираше шарана. Кино. Ресторант. Елегантен и изискан, където се сервираше с дълга редица вилици и където Джак се любуваше на погледа на Корин, когато го питаше:

— Коя?

— От най-крайната към следващите.

Русото, твърде младо момиче се разсмиваше.

— Много си красива, Корин. Наистина си много красива.

Тя се изчервяваше и се стараеше да не обърка вилицата, като си представяше как ще разказва за преживяването си в този прекрасен лондонски ресторант на старата Уонда, която сервираше повече от трийсет години в ресторанта „При Теди“. Това и направи, щом влезе на другия ден.

— Нали ти казах! Жалко, че не съм на твоите години! Джак е хубав, висок, як, с широки рамене, за каквито мечтаят всички жени, даже тези, дето не си признават. Повярвай ми, твоят Джак е от мъжете, каквито всяко момиче иска.

— Не е на бял кон! — изкикоти се готвачът Лени, присламчвайки се до тях.

— С ягуар е! Бял!

— Ягуарът не е кон.

— С гюрук е! Не е ли вярно, Корин, че косите ти се развяват от вятъра, като отивате в онзи изискан ресторант, където на теб, Лени, кракът ти няма да стъпи? Даже в кухнята.

— Пука ми.

— Не е ли вярно, Корин?

— Да — засмя се тя.

Лени заяви, че момичетата са идиотки.

— Всичките.

— Естествено. Ти не си падаш по момичета.

— Бъркаш. Обичам ги. Но не в леглото си. И ако бях момиче, щях да очаквам друго от прекрасния принц.

— Какво например? — попита Корин.

— Главно да ме държи в обятията си.

— Да не си им светил как я държи той? — прекъсна го Уонда, преди Корин да си отвори устата.

— Леееениии! Мамка му! — нададе гневен вик Теди.

— Тук съм!

— Две телешки пържоли, полуизпечени! Два омлета, добре изпържени! Една порция пържена риба и много картофи! Връщай се при печката, мързел такъв. Веднага!

Лени се телепортира на поста си.

— Той е скапаняк, Корин. Не разбира нищо от момичета, повярвай ми.

Готвачът метна пържолите на скарата и си помисли: „Видях как я държи Джак и ако бях момиче, щеше да ми се иска да ме държи по друг начин. Само това казах.“