Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (20)

20.

Когато Джак се събуди, след като направи Корин своя жена, си даде сметка, че тя не спи. Извини се, че е заспал, че я е изоставил… Прегърна я. Тя се усмихна и на него му се прииска да си вземе пак от десерта.

Джак беше щастлив. Сияещ младоженец и задоволен мъж. Кариерата му обещаваше чудеса и от няколко часа до него беше жената на мечтите му. Простодушна, изключително красива, млада и наивна. И само негова. Отрупваше я с подаръци. С рокли. С цветя. Джак бе щедър човек. Обичаше десерта… Без значение в кой час. Винаги когато бе възможно. Щом графикът му разрешаваше, прескачаше до вкъщи и грабваше Корин. След това се връщаше на работа с нареждането да го чака, като си дойде. „Сега съм омъжена жена…“ — мислеше си тя. О! Може би ако младата жена беше проговорила на глас, малките паячета, притаили се в голямата къща, щяха да се разтревожат от тъгата в гласа й. Може би щяха да се покажат и щяха да изтъкат паяжината, та грамадните и непохватни крака да се оплетат в нея…

Но Корин не беше бъбрива. Задаваше малко въпроси и прие, без да се обезсърчава, да заминат на сватбено пътешествие шест месеца след сватбата. Беше си мечтала за Гърция, а заминаха за Исландия. Джак искаше екзотика и не желаеше да гледат жена му по бански костюм на плажа. В Исландия на Корин й беше студено и не излизаше от хотела, ако не беше увита с дрехи като вързоп. Но това не я спаси от ангина. Втресе я много силно. Остана прикована на легло, докато Джак ходеше на лов, и не се почувства добре, докато не отвориха вратата на голямата къща в елегантното лондонско предградие, която нейният съпруг бе наследил.

Такава къща се наричаше „много хубава“, но изобщо не беше къщата на Корин. Тя се движеше из нея, като внимаваше да не събори нещо. Бършеше праха от мебелите и отместваше на милиметър нещата, които бяха принадлежали на Марлин Браниган. Кристалите струваха цяло състояние. Порцеланът беше толкова фин, че слънчевата светлина минаваше през него. За да се разсейва и да не се поддава на ужасното отегчение, през летните дни, когато слънцето светеше най-ярко, прилепваше чиниите до стъклата и се опитваше да отгатва какъв е изгледът навън.

Но само светлината се процеждаше, тъй като градината беше едно голямо затревено каре. Без нито едно дърво. Без нито едно цвете. Според Джак и без това косенето отнемаше много време. И листа ли трябваше да събира? Колко безсмислено. За Корин бе странно да има скучна зелена площ вместо градина. Питаше се често какво ли е правила тук нейната свекърва. Нямаше даже пейка, където да поседне и да помечтае човек, нямаше я плачещата върба от детството й, където подслоняваше надеждите си, където четеше, и това безмълвно посвещаване в нейните тайни й липсваше повече, отколкото си бе представяла.

О! Как се отегчаваше!