Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (132)

14.

Корин спа също толкова малко и също толкова спокойно като Кайл на неговата рогозка в Африка. Тя отвори очи много рано и отиде в банята, без да събужда децата, след това излезе, за да потърси тройно кафе, мляко и бисквити.

Като се върна, големите се хранеха. Малкълм се облече и помогна на сестра си да се облече, докато Криста сучеше. После мама подреди саковете, разпределяйки внимателно дрехите.

— Никога ли няма да видим тате? — попита Дейзи брат си.

Сърцето на Корин се сви, синът й вдигна очи към нея.

— Докато е в затвора, няма да го виждаме — отговори малкото момче.

— Заето, мамо?

Тя коленичи до дъщеря си и я притисна до себе си. Малката не бе поставяла никога този въпрос. Тя копираше поведението на другите и Корин се бе надявала боязливо никога да не попита, понеже беше много мъничка. Не прибързваше и отлагаше неизбежното обяснение. За съжаление се падна днес.

— Трябва да побързаме, миличка.

— Ама искам да видя тате.

— Не, Дейзи. Той удари мама и го затвориха за наказание — намеси се Малкълм, който стоеше прав със своя сак на рамо. — Вече ти казах. Хайде, ела.

Тя последва брат си в коридора, без да погледне майка си. Очите на Корин се напълниха със сълзи. Малкълм пое отговорността да обясни нещата. От висотата на своите шест години и няколко месеца. Нима е възможен такъв живот за деца? Как ще се оправят с всичко това? И как ще й простят? „Ако изобщо някога ми простят… О! Не сега — смъмри се тя, тъй като знаеше, че й е достатъчно малко, за да загуби почва под краката си. — Трябва да го направя. За тяхно и за мое добро.“

Щом излязоха на паркинга на хотела, Дейзи забеляза едно птиче, което летеше ниско до земята, и то привлече цялото й внимание. Микробусът със зеления баобаб спря до тях и децата заеха местата си без повече въпроси. Корин се мъчеше да качи количката и за пръв път се паникьоса, понеже не беше мислила как ще я натовари. При регистрацията ще й поръчат да я остави на багаж, защото и при полета до Ню Йорк процедурата беше същата.

Като пристигна на гишето, все още не беше намерила разрешение и очарователната стюардеса на „Бритиш Еъруейз“ каза с любезна усмивка:

— Нямате разрешение да качите на борда количката.

— Съмнявах се — отговори Корин. — Само че чакането ще бъде дълго…

— Вижте, ще предупредя колегите си в самолета. Ще им я оставите, като се качвате, а те ще я приберат в багажното отделение. Като залепите този етикет отдолу, ще си я получите с останалия багаж.

— Благодаря — отговори Корин и прибра етикета в джоба си.

— Добре, че сте дошли по-рано! Вашата интуиция не ви е подвела, защото всеки момент ще приемем две групи китайци, заради които щяхте да бъдете принудена да стоите права в тълпата. За ваш късмет те не са така ранобудни!

— Слава богу, че някои обичат да се излежават сутрин — рече Корин, осъзнавайки огромната си умора.

Хубавата стюардеса изпъшка.

— Имате време за едно силно кафе, мадам!

— Точно от това имам нужда!

— Знаете ли къде се намира кафенето?

— Да. Струва ми се, че е в средата на салона.

— Точно така. И ако тръгнете по стълбището срещу вас, на първия етаж ще видите детския кът с играчки за децата.

Корин й благодари и тръгна след малките, които бяха чули вълшебната дума „играчки“. Аерогарата беше толкова безлюдна, че ги остави да тичат, без да се страхува, че ще ги изгуби от поглед. Малкълм и Дейзи залепиха носове на остъклената стена, възхищавайки се на първите излитащи самолети. Тя си помисли за саковете. Дали беше прехвърлила всичко необходимо в ръчния багаж и в сака на Малкълм? Малката Криста, която играеше на коленете й, събу единия си чорап. Корин се сети, че именно чорапи е забравила да приготви. Искаше й се да се разсмее. Да се смее истерично и да крещи. Беше изморена. Чувстваше се свободна. И безкрайно ужасена. Но допи благоразумно кафето си.

Когато обявиха техния полет, настани Криста в кенгуруто, сгъна количката, метна ремъка през рамо и хвана Дейзи за ръчичка. Малкълм вървеше до нея. Бяха първи в коридора, който водеше до самолета. Изпревариха ги бързо други пътници, които не бяха толкова натоварени. При първия завой Корин помоли децата да я чакат, без да мърдат от мястото. Малкълм хвана за ръка сестра си, докато Корин тръгна в обратна посока с Криста до себе си. Спираше се и се обръщаше от време на време. Децата й бяха толкова прекрасни. Видя цялата им обич и чу зад себе си смях и забързани стъпки. Моментът беше идеален. Направи знак на децата да отидат при нея.

— Спомняте ли си какво ви обясних?

— Да — отговориха те.

— Сега трябва да го направим.

— Къде отиваме? — попита Дейзи.

Корин сложи пръст на устните си и повтори онова, което им бе казала. Децата имитираха нейния жест. Снощи им бе обяснила, че когато си сложи пръста така, трябва да замълчат дотогава, докато не им каже.

— Ще играем ли?

— Да, милинка. И трябва да ходиш колкото можеш по-бързо. Съгласна ли си?

— Съгласна съм, мамо. Ще си играем.

Корин хвърли поглед на бебето, за което тази шумотевица не съществуваше, хвана Дейзи за ръка и тръгна срещу забързаните хора. Малкълм вървеше по петите й. И четиримата преодоляваха насрещния поток от пасажери с лекота, докато се озоваха отново в централната зала, свеждайки глави. Младата жена си представяше, че ще ги повикат по високоговорителя, че ще бъде принудена да тича… Сърцето й щеше да се пръсне. Но нищо от това не се случи.

Групата китайски пътници беше толкова внушителна и шумна, че никой не обърна внимание на тези, които напускаха аерогарата тичешком, изоставяйки багажа си и билетите си. Тя насочи децата си съм стоянката за таксита, която още вечерта беше установила къде се намира. Остана без дъх и сърцето й биеше лудо, когато отвори вратата на първото появило се такси. Шофьорът хвърли двата сака и количката в багажника, като подчерта, че не вози туристи.

— Ще ни откарате ли до автогарата на… — попита Корин.

— Няма проблем — отговори младият мъж с подчертан източноевропейски акцент.

Няколко минути по-късно, докато прекосяваха Бруклин, той я загледа дълго в огледалото за обратно виждане. Тя се помоли на всички светни, които й бяха известни, да не й задава въпроси. Но младият мъж подхвърли, че ако има нужда от друга услуга, може да помогне. Корин издържа погледа му и благодари с толкова твърд глас, колкото успя.

— Да пусна ли музика?

— Разбира се.

— Каква музика обичате?

— Пуснете, каквото ви харесва.

— Аз съм голям почитател на Чайковски.

Корин каза, че няма нищо против. Той пусна диска и продължи да кара, без да каже нищо повече до автогарата, а в това време тя прецени, че е била твърде лекомислена, взимайки такси. Но този беше без всякакво съмнение най-бързият начин за придвижване с три толкова малки деца.

Пътят беше дълъг, имаше задръствания, но музиката приспа Малкълм и Дейзи и те се събудиха чак когато пристигнаха. Не видяха Куин Мидтаун Танъл, нито небостъргачите в далечината. Нито блестящото слънце. Корин си помисли, че никога не е идвала в Ню Йорк и вероятно никога няма да дойде, докато е жива. Когато таксито спря пред автогарата, тя плати курса и пъхна една петдесетдоларова банкнота в ръката на шофьора. Беше опасно, знаеше, но „трябва да имам късмет“.

— Приятно пътуване, мадам.

Той стисна здраво ръката на младата жена и каза нещо на своя език. На Корин й се искаше да вярва, че думите са за добро. Тя нагласи сака на гърба си, количката на рамо, погледна Криста, която сега спеше, и хвана Дейзи за ръка. Таксито потегли и четиримата изчезнаха бързо в тълпата.

Тя не се поинтересува от някое определено място, а от заминаването на следващия автобус. Първият, който трябваше да потегли, беше на четвърти коридор. Добро предзнаменование според нея. Купи билети и се качиха в автобуса. „Това е знак — каза си тя точно преди вратите да се затворят. — Ние сме четирима в четвъртия автобус.“