Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (66)

43.

— Видът ти е прекрасен, детето ми. Бракът и Сан Франциско са ти се отразили добре. Станала си още по-хубава.

Ами да! Някои неща си оставаха абсолютно непроменени. Все пак това не успокояваше. Корин живееше с мисълта, че ще може да говори с майка си и тя ще я чуе. Сега си даваше сметка, че времето и разстоянието са предатели. Те деформират спомените. Действителността е различна.

Всъщност родителите й не се интересуваха как наистина се чувства. Но не с едни и същи подбуди. Корин знаеше, че баща й се възхищаваше на външния вид на Браниган. За него хубавата физиономия върви с добрата душа. Нищо повече. За госпожа Бентън мисълта, че ще бъде негова тъща, сякаш я правеше по-красива. Като че ли положението на Корин бе донякъде и нейно, като че ли самата тя живееше в красивата американска къща, за която разправяше във фризьорския салон. Въпреки че беше видяла само две-три снимки. Джак не обичаше фотографията и много рядко правеше снимки. Правеше на децата по Коледа две-три. Другите хора правеха албум, който пазеха ревниво в компютъра си, и го показваха от време на време, когато пожелаеха или когато се събираше семейството.

— Ела да ме прегърнеш, детето ми, и ми покажи това сладурче, дето се крие в ръцете ти.

Корин се подчини, наведе се и целуна майка си по повехналата страна.

От две години госпожа Бентън беше в инвалиден стол. Коленете й бяха съсипани окончателно от многото килограми, натрупани от непрекъснатите бременности. Краката й бяха подути и разширените вени я измъчваха. Но тя не се оплакваше. Имаше максима, която гласеше, че да бъдеш жена, означава да понасяш страдания. През всичките месеци тялото й я кара да страда. Това е в реда на нещата. Защо да се оплаква? Според нея така ще се възпротиви на Божията воля. Корин знаеше отлично, че е невъзможно да докаже на майка си, че в света на хората Бог не съществува. Госпожа Бентън вярваше, докато дъщеря й не се уповаваше на вярата. Не говореха на един и същ език. „Тогава за какво да си приказваме?“ — мислеше Корин още като дете.

— Как си, мамо?

— Как да съм, като стара жена! Но виж сега — започна тя, като задвижи с изключителна ловкост стола си. — Чака ни работа. Тази вечер ще бъде истински празник, ще се съберат децата!

Едва прекрачили прага на гостната и майка й съобщи програмата, която й бе съставила:

— Казах на Джени, че днес е свободна. Понеже си тук, защо да плащам на някоя, само за да те гледа какво правиш. Сигурна съм, че ще се радваш да ни сготвиш тези две великолепни пуйки както едно време. Помниш ли?

Питаше я дали си спомня часовете, прекарани в тази кухня! Не само че нещата не бяха се променили, но беше невъзможно и отчайващо да си представи, че ще се променят някой ден. Невъзможно беше да промени представата им за Джак. Ще бъде абсурдно Корин да каже, че е мечтала за друг живот… в който всички Джаковци на света ще бъдат премахнати и върнати в ембрионално състояние от светия естествен подбор.

— Все пак в началото го обичаше, нали? — щеше да отговори майка й със свити юмруци и очи като дула на калашници.

Да. Това беше вярно. Корин се влюби в Джак. В неговата външност. В този, за когото се представяше. Да. Не устоя. И тя като родителите си, братята си и всички останали се подаде на чара му. Не обърна внимание на думите на Лени — готвачът в ресторанта на Теди. Нейният съпруг беше толкова влюбен, такъв покровител, ревностен, щедър, изключителен, но… неочакван. Да, беше убедена, че любовта е онова, което е между нея и Джак. И после без всякакво предчувствие стана инцидентът. Срещна Кайл. Сега знаеше колко се излъга, като се омъжи за Джак с всичко онова, което представляваше. Той не беше нейният живот, дори да крещеше до небесата, че му принадлежи. Как да се измъкне от това положение?

— Какъв късмет все пак! — каза майка й, хващайки лявата й ръка, на която блестяха часовникът с инкрустирани скъпоценни камъни и падежният пръстен с диаманта, който преобърна живота й.

Свали очилата си и се любува дълго време, после прибави, че Джак е сключил брачен договор, но я отрупва постоянно с бижута.

Ще каже на дъщерите си да не се доверяват на диамантите. За предпочитане е някой мъж, който подарява камъче от градината си, но умее да слуша какви са мечтите и желанията на съпругата му, без да размахва юмруци. Даже някой, който отива да лови риба с приятели и дори вечер да се връща мръсен като пор.

— Каза ли на Тими, че ще бъда днес тук? — попита Корин, за да смени темата.

— О! Брат ти подготвя някакъв репортаж в северната част на Лондон, но обеща, че ще направи всичко възможно да дойде. Другите също. Поне тези, които успеят.

— С приятелките си ли?

— Тези, които ще дойдат, нямат приятелки или съпруги.

— А Тими?

— Тими си мълчи. Знаеш го какъв е.

Това не беше вярно. Той говореше най-много, но за онова, което се случваше с него, с нея не говореше. Неговата майка. Тяхната майка. Говореше само с онези, които умееха да слушат. И имаше късмет, че се е родил в това семейство.

— От всичките ни деца, с изключение на Брайън, който горкичкият загуби жена си, мир на душата й, само ти се омъжи по „всички правила на изкуството“. Само ти приличаш на мен.

Корин се обърна с гръб и започна да се моли. Да, тя, атеистката, се молеше, както се моли, когато Малкълм беше в болницата. Но днес призова светицата на безплодието и всички онези, които населяваха небесата, да няма повече деца, и си повтори, че никога няма да заприлича на майка си.

— Но тази вечер все пак ще се съберем доста хора. Хайде, хващай се за работа. Трябва да опечеш тези две пуйки! — каза тя с глас, който предвкусваше похапването.

Корин сложи Криста в нейното кошче и го остави в един ъгъл на стаята, после се обърна към двете огромни птици върху масата. Стори й се, че са я чакали с години. Без да каже дума, си сложи огромната престилка и започна да бели лук. Потекоха й сълзи. Но сълзи от лук не се броят.

Госпожа Бентън се настани до масата и се захвана с планината от картофи, бъбрейки през цялото време за живота в квартала. Госпожа Машен правела това, госпожа Бауи казала така, госпожа… Корин никак не се интересуваше какво ще й случи на път към супермаркета, но слушаше. Защото майка й от време на време подхвърляше: „Не е ли така?“ и „Какво мислиш?“, и Корин трябваше да отговори, в противен случай тя я поглеждаше укорително. И през цялото време не преставаше да люлее кошчето на Криста.

Корин си помисли колко е странно, че бе запазила известен финес на глезените, дори след като прасците й бяха набраздени с хиляди вени, чийто вид предизвикваше у нея желание да изкрещи. Но я гледаше, както се гледа непозната — без никакво чувство. Всички погрешни пътища…

От време на време младата жена се изплъзваше от задушната кухня и от празните приказки на майка си под претекст, че иска да види как са Малкълм и Дейзи. След това, тъй като нямаше как да избяга по-далеч, пък и беше късно за каквото и да е, се връщаше послушно на работното си място. Обядваха набързо, после прекараха останалата част от деня потопени в миризмите на пълнежа и на печеното. Джон пристигна първи. Корин се обърка, като го видя с трийсет килограма в повече. Прегърна я и й каза, че е извадила късмет да се измъкне оттук. Бил готвач в долнопробен ресторант в Лондон. Днес бил в почивка, после отидоха в кухнята, за да направи плодовия сладкиш, докато майка им гледаше някакво шоу по телевизията, което не искаше да изпусне. Не си казаха нищо повече, освен реплики от рода на „подай ми маслото“, „дали да не сложа още захар?“, „отвори фурната“, „побързай“. Джон нямаше гадже, откакто…

— Да му се не види — възкликна той. — Напусна ме, понеже съм бил много дебел, а пък аз от стреса надебелях още.

— Страдаш ли? — попита Корин.

— За какво? За килограмите или за друга фуста?

— Ти ще ми кажеш.

— Стигнах до заключението, че предпочитам храната — каза той, изчезвайки към трапезарията.