Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (79)

56.

Криста спеше толкова дълбоко, че не се събуди, когато майка й я сложи в количката, не видя как облече набързо мантото си, как прибра вестника, изрезките от безупречно чистия под и писмото на Мери, забравено насред тази купчина. Не видя и как пое с количката.

Вятърът беше много по-студен и по-силен. Корин спусна докрай гюрука и усети внезапен ужас. Ами ако Джак е чел „Таймс“ в самолета? Но това беше невероятно при вътрешен полет. „Ами ако ме попита дали съм го купила днес? Ще излъжа — помисли си, изхвърляйки всичко в една общинска кофа за боклук. — Ще кажа, че не е имало. Или че съм забравила. Какво да направя? Освен да мечтая?“

В последния момент напипа писмото на Мери, изплаши се, поколеба се и прочете внимателно адреса, преди да хвърли и плика. „О! Прости ми.“ После продължи по пътя си. Младата жена беше толкова смутена, че не й хрумваше нищо смислено. Денят беше толкова претрупан с какво ли не. Толкова коледни подаръци за момиче, което никога не ги е очаквало. Изпита изведнъж желание да беше малко по-рано, за да започне всичко отначало. В очите й се появиха сълзи. Ощипа силно носа си.

Корин видя отново цифрите в курсив върху син фон на малката визитна картичка, която Кайл й подаде в парка, недалеч оттук. „(415) 501 7206“ Адресът й убягваше. От твърде много вълнения ли? Не. Денят, когато Кайл се бе опитал да й даде картичката, тя не се осмели да прочете друго, освен телефонния номер. Сега този номер представляваше надеждата, колкото безумна, толкова и силна. Тя съществуваше. Като отговор на въпроса, който я терзаеше, откакто беше в Англия.

Какво да направи, за да се спасят?