Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (103)

20.

Проклетите снимки останаха в неговия мобилен телефон и той изобщо не разбра защо, макар че според него беше логично и нормално да си бъдат там. Но Корин имаше нужда от тях. По един или друг начин трябваше да ги прехвърли. „По дяволите!“ — повтори на глас. Беше упорит и методичен. Артист, който притежаваше прецизност. Което е всичко, с изключение на несъвместимото. Защото един артист винаги е прецизен, особено когато не намира подходящия жестът.

Затова започваше отново и отново. Толкова пъти, че забрави часа за хранене. И както обикновено Джейн дойде да го измъкне.

— Помислих си, че пак си се отвлякъл с твоята музика.

— Тези снимки не искат да се прехвърлят — възмути се Кайл.

— Кои снимки?

— Тези, които обещах на Корин.

Той бутна мобилния си телефон пред Джейн. В първия момент тя не каза нищо. После отбеляза, че са сполучливи, но че ще си навреди, ако ги запази и ако ги гледа твърде често. Той отговори, че това е негов проблем.

— Ами ако Патси попадне на тях?

— Няма такава опасност.

Джейн поклати глава.

— Откачил си.

— Казах ти, не аз съм откачалката.

— Ела.

Той не помръдна.

— Ела да хапнеш разни вкусни неща, от които ще понадебелееш малко.

Той седеше и гледаше червената рокля на Джейн, като че ли я виждаше за пръв път през този ден.

— Тази рокля е специално за случая.

— Подарък от Дан е.

— Той дойде ли?

— И си отиде. Но ще се върне по-късно.

— Това червено ти отива.

— Малко ме беше страх да не заприличам на Дядо Коледа.

— С тази рокля си различна, не като тъмносиня или черна. Също кафява.

— Имам един зелен костюм и цял куп шарени блузки, но не мисля, че сега е моментът да правя инвентаризация на гардероба си.

— Още не съм ти купил подарък — каза той, ставайки. — Нямах време…

— И аз.

Кайл прегърна сестра си през раменете. Тръгнаха по коридора и той попита има ли някакво по-специално желание.

— Грамадна кутия белгийски шоколад.

— Готово. Ще свиря в Брюксел на шести януари. Ще ти изпратя.

— Две, моля те.

— Добре.

— А ти, какво е твоето желание… искам да кажа извън това, което не можеш да имаш.

— Не искам нищо. Имам си всичко. Даже мигрени.

Джейн го погледна, а той й намигна.

— Знам, че ще ме излъжеш, както обикновено, ако те попитам дали си ходил да те прегледа някой лекар.

— Няма да те излъжа. Прегледа ме лекарят на застрахователната компания.

— Изследване на кръв и урина.

— Забравяш кръвно налягане, контрол на ваксинациите, тегло и ръст, сякаш мога да порасна още.

— Кога те прегледаха?

— Забравих.

— Кайл!

— На трийсет години съм и страдам от мигрена като милиони хора по земята. Това не ги убива, доколкото знам. И моля те, Джейн, гледай си твоята работа, вместо да…

— Това ми е работата — каза тя и все пак се усмихна.

Той свирна продължително. Както когато беше хлапак. И прибави, че днес наистина е ден за подаръци.

— Спести си сарказма. И по този повод те моля тази вечер да си отидеш в твоята стая. Не искам да те виждам да се мотаеш пред моята, защото няма да бъда на разположение да бърша каквото и да било.

Той отметна косата си. Наближиха трапезарията. Миришеше на френско фондю. Джейн се запита изведнъж дали ястието ще се радва на успех.

— Във всички случаи децата като че ли се забавляват.

Всъщност те си играеха с хапките хляб и дърпаха конците на сиренето.

— Като погледнеш оттук, приличат на паяжини — каза тя.

— Сам дето паяжините миришат по-малко. Та като стана въпрос за паяжини, имаш под бюрото. Паяци ли си отглеждаш?

— Би трябвало да знаеш, че те помагат да се изтребят летящите гадини. Ако само правеха същото с тези, които пълзят…

-… и с тези, които ходят на два крака.

— Моли се това да се случи.

— Бих искал — промълви Кайл. — Но как? Дядо Коледа си отиде вече.

— Помоли светицата на паяците.