Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (104)

21.

— Няма да повярваш, но тези загубени снимки не желаят да напуснат лаптопа ми — каза Кайл, приближавайки се към Корин, която нареждаше чиниите в миялната машина. Тя схвана намека, но го успокои, че в крайна сметка ще му се подчинят.

— Ако обичаш, би ли ми подал съдовете от масата — каза тя.

— Аз ще ги почиствам, а ти ще ги нареждаш?

— Защо не.

Някой влезе и им предложи помощта си, но Кайл отговори, че отлично се справят със задачата и че всъщност на разположение има само една миялна машина и само една мивка. Отговорът хареса на Корин и влезлият очисти терена, безкрайно щастлив, че е освободен от досадната домакинска работа.

— Виж какво, ти не възнамеряваше ли да изчезнеш преди делото? — попита Кайл с някак неестествен тон.

— Не. Защо?

Изгледа я втренчено.

— Корин…

— Разбира се, че не.

— Трябва да останеш тук. Ти и децата имате подслон в тази къща.

— Знам.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Кажи: „Обещавам.“

— Обещавам ти, Кайл.

Неочакван трепет го обзе дотам, че чинията, която почистваше, му се изплъзна и падна в кофата за боклук. Той наблюдаваше Корин как се преструва, че не забелязва смущението, което беше предизвикала у него.

— Ще бъда тук до края на делото.

— А след това?

— Вече ме попита, Кайл.

Той й напомни, че не му е отговорила.

— Не зная още. Нека да мине първо делото и да се разведа. И искам да работя.

Кайл разбираше, беше очевидно. Можеше да състави списък с мечтите на Корин. Ключ; фотографски апарат; заплата; сметка в банката; дни на свобода и спокойствие, които идваха един след друг… И никой, който да разбива сърцето й и да смазва тялото й.

— Не съм споменавал пред теб, но Тими ми каза, че сме се засекли на летището в Лондон.

Той й обясни как му се е сторило, че е забелязал косата й, как се е присмял на себе си, и тя от своя страна призна, че си е мислела за него, като е гледала хората да се тълпят.

— Питам се как се справяш с всичко това.

— Това е съвсем естествено. Не се дразня.

— Какво ти е мнението за Тими?

— Ще стигне далеч.

— Той иска да замине за Афганистан. Страхувам се, че вече е там.

Кайл веднага й отговори, че може би е трябвало да откаже интервюто, а тя се питаше как да признае, че тази статия й спаси живота, както и че едва не й го отне. Нима Кайл щеше да живее спокойно с тази мисъл? Тя продължи:

— В Лондон срещнах Мери.

— Мери ли?

— Момичето, което ми даде книгата, която…

Разказа накратко за своята мимолетна, но изключителна среща с младата жена. Той пожела да узнае какъв е сюжетът на романа. С няколко думи тя спомена за Анди, за неговата решителност, за неговата смелост, за неговата надежда и за топлия пясък на Сиуантанехо.

— Красива история — отговори Кайл, но вълнението на младата жена му направи твърде силно впечатление, за да свърже филма, от който видя само последните кадри, и това, което току-що чу.

— Понякога се питам по какви пътища нещата се случват — продължи тя, избърсвайки ръцете си.

— Мама все казваше: „Бих искала да се върна точно в онзи миг, в който съдбите се преплитат.“

Не беше необходимо Кайл да признава, че досега това не го бе доверил на никого. Почувства го. Така както и двамата знаеха, че тяхната среща беше „преплела съдбите им“. Но не се поглеждаха. Именно в тази секунда изпитаха и голям страх, и голямо желание. И преди всичко си мислеха, че беше абсолютно… невъзможно.

— Останаха ли още чинии? — попита тя.