Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (76)

53.

Има дни, когато звездите осъзнават вашето съществувание и решават да ви обърнат внимание. Тогава ви заливат с дъжд от събития. Щастливи и нещастни. Които ви спасяват или жертват. Или и двете наведнъж…

Този двайсет и девети ноември звездите подредиха съдбата така, че Корин получи няколко новини, които, анализирани там, горе, дадоха сериозен тласък за ускоряване на началните промени в жизнената й траектория.

Същата сутрин, докато разресваше косата си в банята, Малкълм бутна вратата съвсем лекичко и застана на прага с отпуснати ръце, без да помръдва. Корин се обърна. В светлите очи на сина й имаше сянка, от която изглеждаха като стъклени.

— Нямаше катеричка.

Тя коленичи.

— След какво се затича?

— След моята топка. Но казах на полицая, че не е моята.

— Защо?

Детето вдигна рамене. Тя погледна сина си право в очите.

— Защо не каза нищо?

— Татко забрани да я изнасям навън — каза той, прегръщайки я през врата. — Нали няма да му кажеш?

— Обещавам ти, Малкълм, никога няма да му кажа.

Корин следеше постоянно как се държи Джак с децата. Нито веднъж не го видя да вдига ръка срещу тях. Беше стриктен и строг. Но само със своите деца. Все пак тази сутрин тя разбра, че е забравила нещо важно. Забравила беше да погледне в очите на сина си. И онова, което видя — тази заплашителна сянка я потресе.

— Затова ли искаше да говорим в банята в Лондон?

— Да.

Корин беше поразена от първия си за деня електрошок. Почувства се виновна. Сляпа. Егоистка. Малкълм беше крил тази лъжа много дълго. Което означаваше, че Джак му вдъхваше страх. Защото сянката, която видя, не беше само боязън, че ще му се скарат, но нещо по-ужасно. Много повече отколкото бе предполагала. Погледна сина си в очите и му каза, че ще го пази. Винаги. Малкълм я притисна отново към себе си, после изтича да се облече, понеже днес в училището щеше да дойде клоун с уред за големи сапунени мехури.

— Ще ми разкажеш ли?

— Да.

— Всичко ли?

— Да.

Какво да направи, за да намери изход?

Получи втория електрошок малко след това. Корин остави сина си, който се усмихваше отново, в училището, после Дейзи — в яслата, тогава се отби в предпочитания от нея супермаркет „Сладост“, защото там се продаваха френски хляб и много чуждестранни списания. Именно оттам купи „Таймс“, благодарение на който Джак разправяше в своя офис, че неговият шурей е написал още такава или онакава статия.

Корин обичаше да пазарува в този супермаркет. „Разбира се…“ Във въпросната сутрин си мислеше с известна радост, че има нещо „нежно“ между тези стени. Плати на касата, после се запъти към дома си като всеки ден. Все пак, за разлика от друг път не изчака да се върне вкъщи, за да види дали има статия от Тими. Не, тази сутрин точно в девет часа Корин прелистваше вестника, докато вървеше, понеже носеше Криста в кенгуру, което Джак й даде снощи. Беше споменала, че мечтае да носи бебето си плътно до себе си, и Джак беше обиколил града, за да й направи изненада.

Обръщаше страниците — първа, втора, трета, четвърта, пета и се закова на място насред тротоара.

Дълга статия и три снимки заемаха цялата страница. Преди да я прочете, погледна най-отдолу и видя: „автор Тим Бентън“. Сърцето й щеше да изхвръкне. Паралелно и в синхрон си помисли: „Значи Тими успя“ и „Искам да видя Кайл“. Втората мисъл се изплъзна направо от сърцето й и я принуди да сгъне вестника и да продължи по пътя си. Изчерви се заради своето хрумване и същевременно беше щастлива, че е стигнала до тази идея. Каква дързост! За Корин, да си признае подобно желание, без да прекъсне мисълта си по средата, беше също толкова ново, както да вкуси сладкиш, за който копнее всеки ден, минавайки покрай витрината на сладкарницата, но не смее да го погледне.

Вдигна глава и остави вятърът да отвее косата й назад. Вятърът носеше мирис на океан и на далечни места, мирис на пътешествие и на сол. Даваше вкус на живота й… Разпръскваше мрачните й мисли като излишните облаци и бледото слънце в този ноемврийски ден заблестя ненадейно.

Също като жената, която разнасяше пощата. Видя на тротоара госпожа Браниган, позна я и застана, за да й предаде пратката. Обикновено тази жена, която се носеше като сянка в своята униформа, никога не бе обръщала внимание на Корин и пускаше пощата в кутията, без да поглежда встрани. Младата жена ускори крачка, за да вземе пликовете, които й подаваше служителката, и й благодари, че я изчака.

— Приятен ден, госпожо Браниган.

Трети електрошок. Корин се забави, докато жената се качи в колата си, и после погледна писмата. Най-отгоре имаше плик с английска марка. Адресиран до „госпожа Корин Браниган“, с почерк, който не беше нито на нейните родители, нито на Тими. Плик, на чийто долен ляв ъгъл имаше фирмен знак на хотела, където бяха отседнали… Корин извади ключовете си. Така трепереше, че едва отключи.