Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (126)

8.

Докато Патси криеше неразположението си и първите си килограми под новите рокли с конусообразна линия, към които прибавяше ботуши и колани, Кайл затрупваше своята тревога малко по-дълбоко и не й оставяше възможност да се надигне, освен на сцената. Публиката го аплодираше все по-силно, докато той губеше все повече сили. Патси не преставаше да му повтаря, че делото, часовата разлика, турнето, мрънкането му „не тази вечер“, „не сега“, „трябва ни време“ и т.н. са само извинения на един мухльо.

— Знаеш много добре, че всички казват едно, а искат нещо друго.

Тя имаше право както винаги. Кайл съзнаваше ясно, че онова, което го спираше, беше страхът. Неговият монументален, задушаващ, парализиращ и отвратителен страх да не нарани жената, която обича. Да не би да не се окаже на висота.

Все пак един ден, в един ранен следобед, когато току-що бяха пристигнали в Гърция, остави сака си до леглото, без да поглежда синьото небе, без да се интересува нито кой ден е, нито кой час, без да мисли, набра тайния номер на Джейн. По гласа й позна, че спи. Каза му, че е четири часът сутринта, и веднага му съобщи резултата от делото.

— Трябва да говоря с Корин. Кажи й, че ще я потърся по-късно.

— Тя не е тук — отговори сестра му веднага. — Корин замина.

Кръвта му се вледени.

— Кога?

— От три дни не се е появявала.

— Какво искаш да кажеш?

Сестра му се позабави с отговора. Кайл загуби търпение.

— Джейн!

Тя разказа накратко за процеса, за бързия развод, за подялбата на имуществото, което се свеждаше до незначителни придобивки, понеже Джак бе изготвил хитро предбрачен договор. Къщата в Сан Франциско принадлежеше и на двамата, но тази в Лондон — само на Джак. Спомена за продажбата на бижутата на Корин и че тя си търси работа.

— Дъщерите й са родени тук. Тя има право да остане. Дори й предложих да й намеря работа.

Така беше. Сутринта на нейното бягство изпълни намерението си. Но преди младата жена да стигне до решението, малкият Педро се втурна крещейки, че майка му е под душа и не иска да отвори вратата. Джейн отиде тичешком, а Корин се обади на 911. Съобщи адреса. След няколко минути екипът дойде и разби вратата на банята. Джоана, майката на Педро, седеше безжизнена на пода, потънала в собствената си кръв. Корин беше там, най-отпред, и видя всичко. Това никога нямаше да има край.

— Когато отидох да почукам на вратата й, открих, че шкафовете са изпразнени.

— Нима е заминала с всичкия си багаж, без никой да я види?

— Аз бях… Имаше полиция и много народ…

— Как е заминала? С такси ли? Мамка му, как?

— Кайл! Беше взела тяхната втора кола.

— Оставила ли е някакво съобщение?

О, да! Корин наистина бе оставила съобщение. Джейн се поколеба и брат й се развика, че държи да знае какво е написала. Джейн разгъна бележката, която беше на нощното й шкафче.

— Написала е: „Една малтретирана жена ще свърши винаги в някоя баня, ако не е умряла от побоищата. Ще си внуши, че това е единственият изход. Аз не искам да бъда на нейно място. Моля те, Джейн, не ме търси. Искам да устроя живота си наново.“

Джейн добави още, че й благодаряла за помощта и т.н. Печелеше време, но знаеше, че брат й ще приключи с въпроса:

— И това ли е всичко?

— Написала е още „кажи на Кайл благодаря и сбогом от мое име“.

Настъпи мълчание. То обясни всичко, което бе вплетено в това „благодаря“. Джейн се съмняваше, че парите, които Корин бе изтеглила от сметката си, ще й стигнат да живее дълго време, укривайки се.

— Защо не каза нищо?

— Аз… Аз се надявам, че един ден ще се върне. Вече е…

Той затвори телефона. „Кажи благодаря и сбогом на Кайл“. „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“ „Кажи благодаря и сбогом на Кайл.“

Тези думи пронизваха сърцето му при всяко припомняне. Научи за тях прекалено късно. От малодушие. Само от малодушие. И го съзнаваше.

„Корин няма нужда от мен.“

Кайл седеше на пода, загледан през френския прозорец. Небето беше в наситеносин цвят, недопускащ нито едно облаче. Беше забравил деня, мястото, хотела, в коя зала щяха да изнасят концерта. Беше абсолютно сам и опустошен. Взе китарата, която беше до краката му, и без да откъсва очи от синьото небе, започна да свири. После да пее. Без публика. Без нито един човек наоколо, който да го слуша. Без Корин в прегръдките му.

„Вярвам, че си добре

вярвам, че всичко е наред

пожелавам ти щастлив живот

вярвам

вярвам, че мислиш за мен понякога

понякога има дни, когато мога да полудея

има дни, когато ще полудея.

 

О! Моя любов, моля те

моля те, прости ми понякога

понякога.

Има нощи, когато сънувам, че си до мен

Има дни, когато се чувствам много самотен

О! Моя любов, ако само

ако само можех да те държа в прегръдките си

до края на дните.“