Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (146)

28.

Джак слезе с белезници и под конвой със сержант Малоун, облечен в евтин, много отеснял костюм.

Двамата мъже бяха първите пътници, които се качиха на борда на самолета за Лондон. Джак се престори, че трябва спешно да отиде до тоалетната. Полицаят го изгледа подозрително, след това му откопча белезниците пред вратата на тоалетната.

— И да не ти хрумне някоя идея! Аз съм отпред с моето желязо и те предупреждавам, че винаги съм бил пръв по стрелба.

Джак си каза „майната ти“, бутайки вратата. Седна върху капака на тоалетната чиния и зачака да му хрумне някоя свежа идея. „По дяволите! По дяволите! По дяволите! Мъртъв съм!“ Ченгето потропа и затворникът извика, че още не е готов.

— Давам ти две секунди, Бран…

Не чу останалата част от изречението. Ако Джак беше излязъл в същия момент, ако се бе попитал защо не е чул края на изречението, ако кафето в затвора беше с малко повече кофеин, нямаше да загуби ценно време. Толкова нощи, прекарани в молитви за нищо. Да измисля планове за нищо. Едно бягство… винаги е мечта. Толкова се бе надявал да има възможност да офейка още от автомобила или при пристигането на летището, или докато се качват на борда. Но не му се предостави възможност. Беше закопчан с белезници за този дебел кретен, който се бе лепнал за него като пиявица. Джак се видя принуден да пусне водата. После още веднъж. Затрудняваше се да премахне всичката мръсотия, която го разяждаше.

Когато най-после се реши да излезе, в първия момент не видя Малоун. На около четири метра оттам беше коленичил и помагаше на възрастна дама да събере вещите си от ръчната чанта, които бе разсипала. Като по чудо ченгето беше с гръб. Джак хвърли поглед към вратата на самолета и не видя никого. Беше отворена. Протягаше му ръце и му казваше, че го обича. Сега или никога.

Без колебание напусна самолета така лесно, както Корин напусна ръкава за качване. Джак носеше костюм на „Гучи“ и класическа вратовръзка. На никого нямаше да му мине мисълта да спре бизнесмен, който вървеше спокойно и уверено, докато не отекнаха викове в далечината. Полицаят тъкмо бе разбрал, че е бил измамен, и Джак спринтира, разблъсквайки всички глупаци, които му пречеха на пътя. Спусна се към такситата. Още няколко десетки метра и един нов живот се очертаваше пред него. Нито веднъж не се обърна да види ченгето настига ли го, докато не чу:

— Стой! Само още една крачка, Браниган, и ще стрелям!

Джак се закова на място и вдигна ръце над главата. Беше преценил погрешно бързината на този полицай, на доста повече години от него.

— На колене! Ако само помръднеш и малкия си пръст, уверявам те, ще стрелям.

Сержант Малоун, останал без дъх, се приближи. Джак чакаше да застане в обсега му, за да го удари с юмрук в чатала. Полицаят се прегъна като кукла на конци и стреля. Не засегна Браниган, който отново хукна. Тичаше между пътниците, които стояха вцепенени. Никой не притежаваше такъв рефлекс, че да го спре, и светото съвпадение… изруга срещу този грубиян, който беше толкова зле възпитан, че не благодари.