Анжелик Барбера
Когато съдбите се преплитат (151)

33.

„Искам да държа Корин в прегръдките си.“

Шейсет и седми ден. Църковната камбана извести, че е четири сутринта. За пръв път, откакто дойде в Мексико, чуваше четирите удара. Почака да стане пет часът. После шест и телефонът в стаята му иззвъня. Портиерът беше точен. Кайл стана изведнъж и вдигна слушалката, но му се зави свят. Помисли си за недокоснатата вечеря. Легна си отново. Пет минути… Само пет кратки минути, но те се проточиха и станаха почти час.

Когато отвори пак очи, разбра веднага, че ще закъснее за училището, което по програма трябваше да наблюдава днес. „Не мога да пропусна нито ден повече.“ Прегледа набързо своя план и списъка. Не му остана друга възможност. Промени организацията си. Взе набързо от кухненския плот пържена мексиканска закуска с месо и плодове и скочи в колата си. Стигна точно за дванайсет минути. Беше осем часът без две минути, когато паркира на петдесетина метра от оградата. Твърде много коли бяха спрели една до друга и Кайл изруга, че няма да вижда добре входа. Звънецът щеше да удари всеки момент. Наруга се. Трябваше да се събуди навреме. Трябваше да спази плана си точно и да дойде навреме пред училището, което днес бе предвидил да наблюдава. Трябваше да… Трябваше да бъде по-разумен и да се храни правилно. Трябваше да… Трябваше да… Животът трябваше да… когато в края на улицата се появи един изящен и тънък силует. Косата й бе прибрана на опашка и носеше бяла рокля. Наведе се да целуне едно момченце, оправи ремъка на раничката му и го изпрати с поглед, докато то влезе, без да помръдва. Когато детето се обърна, тя му изпрати целувка и краката на Кайл се подкосиха.