Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (8)

Глава пета
Твоят мъж идва

Ингрид се беше настанила и задната част на „Норт Ин“, за да изчака Мат Нобъл, скрита в едно от сепаретата. Искаше да бъде на познато място, но нямаше желание да вижда Фрея. Сестра й щеше да я дразни безмилостно за следователя и Ингрид искаше да го избегне.

Беше трудно да си представи, че човек, живял толкова дълго, имаше толкова малко опит в любовта, но Ингрид винаги беше предпочитала да чете за нея, вместо да се замесва в драми. Любовните истории никога не завършваха добре. Например Тес от рода Д’Ърбървил, Анна Каренина, Лили Барт, Лейди Чатърли, Ема Бовари… списъкът с трагични героини беше безкраен. Любовта беше плашеща територия и Ингрид винаги стоеше настрани. Сега беше хлътнала по смъртен и бе разбрала как някой може да е неумолимо привлечен от друг, независимо колко злополучни са обстоятелствата.

Сипа си вода и видя Фрея пред себе си, с ръка на ханша и самодоволна усмивка.

— О… здрасти — каза тя.

— Имаш среща с него, нали? — попита сестра й — Много мило, че ме поздрави.

— Щях да го направя, но…

Фрея се ухили.

— Бъзикам те, Ингрид. Харесвам го, макар че ни задържа в управлението за ден.

— Нервна съм. Първа среща ни е — довери й Ингрид.

— Няма защо да си нервна. Чакай, как така първа среща? — настоя Фрея.

Но Ингрид нямаше време да обяснява, защото извикаха Фрея в другия край на бара. Разбира се, че сестра й нямаше да я разбере, въздъхна Ингрид. Фрея винаги я наричаше костенурка, особено що се касаеше за мъже.

Беше минал малко повече от месец от първата целувка на Ингрид с Мат в Деня на труда. След това му се наложи да прави разследване извън града в продължение на седмици и всеки път, когато се опитваха да се срещнат, нещо изникваше. Като библиотечната конференция в града, на която Ингрид трябваше да присъства, или друго работно задължение на Мат. Най-после се бяха разбрали да пийнат по нещо в „Норт Ин“, а след това да вечерят в новия френски ресторант до плажа. Тя се чудеше дали той още изпитва чувства към нея и копнееше за момента, в който ще види красивото му луничаво лице в бара. Всеки път щом влезеше клиент, тя потрепваше, поглеждаше към вратата с нараснали емоции, които след това разочароващо утихваха, когато видеше, че е друг. Обикновено Мат беше точен поне когато се срещаше с бившата й колежка Кейтлин. Но Ингрид се стараеше да не се сърди.

Тя разбърка питието си със сламката. Ледът беше почти разтопен, но нервите й бяха опънати и не можеше да отпие дори и една глътка. Бяха минали осем минути от уречения час. Подръпна деколтето на малката черна рокля, която купи от града по време на библиотечната конференция.

— Не се тревожи. Не изглеждаш като лека жена. Това е мой специалитет — каза Фрея и постави чаша с шампанско на масата.

Ингрид погледна недоверчиво нанизите от бисерни мехурчета, плаващи на повърхността.

— Не е някоя от твоите отвари, нали?

— Имаш си достатъчно магии. Не са ти нужни моите. Това е шампанско с капка сок от касис, Кир Роял. Усещам безпокойството ти от другия край на бара, а това ме изнервя. Успокой се, изглеждаш страхотно!

Вярно беше. Ингрид изглеждаше великолепно с пуснатата си коса, тясната черна рокля, която загатваше част от деколтето й, и с тънка червена панделка около тънката й талия. Лицето й ръцете й блестяха, а бузите й руменееха. Последва съвета на сестра си и отпи голяма глътка от Кир Роял.

— Не съм твърде официално облечена, нали?

— Не си! Изглеждаш елегантна, но не и натруфена — каза Фрея и се усмихна одобрително. — Съжалявам за това преди малко. Просто си мислех, че…

Но Мат беше застанал до Фрея и тя бързо смени темата.

— А, ето го, спасителят на семейство Бошан! — подразни го тя, за това, че Мат накара колегите си да спрат да ги разследват. Макар че именно той беше прибрал и трите за разпит, той беше и този, който разреши смъртните случаи и развенча обвиненията срещу двете сестри и майка им. — Какво да ви донеса? От заведението е!

Мат размаха пръст на Фрея и наклони глава, за да види Ингрид. Фрея взе нейната празна чаша и след секунди на масата бяха сервирани бутилка от пенливата течност в шампаниера и две пълни чаши.

Ингрид се изправи, за да поздрави Мат. Стояха леко раздалечени и се гледаха срамежливо с развълнувани усмивки. Дори не забелязаха колко бързо бяха донесени питиетата им.

— Здравей — каза Мат.

— Здравей — отвърна Ингрид. Разбра, че се беше прибрал вкъщи, за да се изкъпе и преоблече. Косата му стоеше леко влажна, беше гладко избръснат и спретнат в тъмния си костюм със зелена риза и тъмносиня вратовръзка. Харесваше го в цивилните му дрехи и оценяваше ширината на раменете под сакото.

Мат се приближи към нея и сложи ръце на талията й. Всичко беше толкова естествено, без непохватни движения, само лекотата, която беше усетила и предишния път, когато бяха толкова близо един до друг и трепването, което усещаше в сърцето си при докосването му.

— Изглеждаш прекрасно — каза той. — Нямах търпение да те видя отново.

— Ти също. Имам предвид, аз също. Имам предвид, че и ти изглеждаш прекрасно и че аз също нямах търпение да те видя, Мат. — Ингрид се изчерви и засрами от дърдоренето си.

За момент Мат се поколеба дали да седне до или срещу нея и се спря на последното. Седнаха. Ингрид гледаше ясните му сини очи.

— Е, онзи автор на „Слоновете на дъщерята на обущаря“ има нова книга. Да ти я запазя ли? — попита го тя. Той я погледна озадачено за момент, после разбра, че се шегува с него и се засмяха.

Тя отпи от питието си и когато сложи ръка на масата, Мат я погледна, сякаш се колебаеше дали да я докосне. Надяваше се да го направи.

— Наистина съжалявам, че съм те накарала да прочетеш всички тези скучни книги. Ще се реванширам. Имам някои заглавия, които наистина ще ти харесат — каза тя.

— Бих продължил да ги чета само защото ти си ми ги препоръчала.

— Наистина ли?

— Наистина — усмихна се той. — Радвам се, че успяхме да се срещнем. Очевидно е, че… Имам предвид, че е неоспорим факт, че… — поклати глава. — Тоест, искам да се извиня. Да разясня някои неща. Беше ужасно от моя страна да се срещам с Кейтлин, при положение че не се интересувам от нея… и не искам да си мислиш, че съм един от онези типове… защото не съм — той погледна надолу, клатейки глава.

— Не е нужно да ми обясняваш. Разбирам. Държах се ужасно с теб и съжалявам.

— Не, не си — погледна я той.

— Какво? — попита тя, след като той мълча дълго.

Той се усмихна.

— Очарователна си, Ингрид. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отвърна тя и се изчерви. Колко чаши шампанско изпи? Две?

— Много бих искал да те целуна. Може ли?

Колко официално от негова страна. Хареса й. Имаше малки капчици пот по челото му. Беше нервен. Вероятно колкото нея. Този смел мъж се притесняваше да я целуне. Чувствата на Ингрид ставаха все по-силни.

— Тук ли? — попита тя, оглеждайки се.

Явно Мат беше решил да не бъде срамежлив или да не изчака отговора й, защото се беше привел през масата към нея. Тя също се наведе и той хвана с ръка брадичката й, нежно придърпвайки лицето й към своето. Ингрид затвори очи и усети същото потрепване, като при първата им целувка. Беше по-хубаво, отколкото си го спомняше. Когато се отделиха един от друг, тя се облегна назад леко замаяна от преживяното. Винаги си е мислила, че целувката е накрая на срещата, а не в началото.

Мат въздъхна.

— Трябваше да го направя. Не можех да спра да мисля за онази първа целувка. — Този път Мат се пресегна към ръката на Ингрид и я стисна с неговата.

Ингрид искаше да каже „Аз също не можех“. Но беше останала без дъх и си мислеше, че може би трябва да… какво? Да забавят нещата? Нямаше представа как да направи каквото и да било.

— Знаеш ли, че бях нападната онзи ден? — изтърси тя, без да знае защо го споменава.

И хвана Мат неподготвен.

— Моля? — изражението му се промени и Ингрид видя гняв в очите му, но когато усети, че е тя става неспокойна, изражението му омекна. — Правилно ли чух? Била си нападната? Кога? Добре ли си?

Ингрид дръпна ръката си и нервно отпи.

— Извинявай, просто се случи. Нищо особено, безобиден бездомник — излъга тя.

— Какво стана?

— Вървях напряко през парка от работата към вкъщи…

— Била си в парка сама посред нощ? В колко часа?

— Не знам. След полунощ?

— Ингрид! — Мат направи нещо странно, като извади малко тефтерче с кожена корица и започна да си записва. — Продължавай.

Реши да разкаже историята, като се придържа максимално към фактите.

— Всъщност, бяха група бездомни деца и си помислих, че искат да ме наранят, понеже не разбирах езика, на който говореха, но накрая всичко беше наред. Добре съм! — подчерта тя. Беше се уплашила, когато се събуди в онзи мрачен мотел, но не искаше да споделя за това с него.

— Секунда. Освен че не е трябвало да се разхождаш сама в парка в тези часове, първо ми каза, че е бил „безобиден бездомник“, а сега казваш, че са били група скитащи деца. Нали знаеш, че детските банди са опасни.

— Не бяха опасни. Кълна се. Забрави, че съм го споменала — каза тя.

— Ингрид, погледни ме.

Тя го погледна.

— Това е сериозно. Има няколко обирджии в града и сме сигурни, че не са местни, което съвпада с твоите описания.

— Звучиш като ченге.

— Аз съм ченге.

Нямаше как да му го обясни и затова отстъпи.

— Просто няколко отчаяни деца на ново място. Не са от тук, Мат, и не са запознати с местната култура — от части това си беше вярно.

Беше искрена. Нападателят й не беше бездомник, а група елфи. Затова странникът от парка изглеждаше толкова висок, просто пет елфи се бяха качили един върху друг и се бяха покрили с дълго палто. Това обясняваше и странната походка. И те наистина нямаха дом, защото изобщо не бяха от този свят. В известен смисъл бяха чужденци, всъщност бегълци. Беше им забранено да използват пари, а само бартер, но в краен случаи прибягваха до кражби. Елфите я бяха отвлекли, по-точно откраднали от парка, защото те просто така правят. Но всичко беше безобидно. Макар и силна, магията на елфите можеше да бъде овладяна. Бяха се свързали с нея, защото имаха нужди и помощ. Въпреки това, не можеше да каже на Мат, че магически същества, затворени в този свят, бяха потърсили помощта й, за да намерят пътя обратно към дома си. Ингрид не беше наясно, доколко Мат вярва в нейните магически способности, а той все още беше скептичен, за разлика от останалите в града, които лесно свикнаха с малките заклинания, проникнали в ежедневието на Норт Хемптън. Надяваше се, това да е признак за разсъдливост, а не за тесногръдие.

— Не искат да навредят на никого. Моля те, нека забравим за тази история — каза тя. Мат я караше да се чувства, сякаш отново се намираха в стая за разпит.

— Е, ще трябва да ми кажеш къде са, за да мога да ги разпитам — отвърна Мат раздразнено.

— Не, аз ги отпратих. Те обещаха да не се връщат и никога да не безпокоят никого в Норт Хемптън.

— Супер!

Ингрид не хареса сарказма и усети, че Мат е доловил това.

— Просто се тревожа за теб… и за безопасността ти — каза той. — Зная, че вършиш страхотни, а някои ги наричат дори „магически“, неща за хората в този град, но трябва да оставиш полицията да си върши работата.

— Какво имаш предвид с „някои ги наричат магически“? — Ингрид беше на ръба на търпението си.

— Стига де, не очакваш да повярвам…

— В магиите? — подкани го тя.

— Ами да. Тоест… такова нещо не съществува.

— Не съществува? — избухна Ингрид. — Сигурен ли си?

— Ингрид… нещо нередно ли казах?

Ингрид поклати глава. Можеше да понесе покровителстването, но пълното отричане? Беше шокирана. Ако Мат не вярваше в магии… ако не можеше да приеме, че тя е вещица… какво бъдеще имаха? Нямаше шанс за любов или каквато и да е връзка, ако не можеше да приеме истинската й същност. Ингрид не можеше да се промени или да крие от него каква е в действителност. Ако тя се примиряваше, че е влюбена в смъртен, той трябваше да приеме, че е влюбен във вещица.

— Следовател Нобъл, благодарна съм за загрижеността ви, но се грижа сама за себе си от години, при това доста добре — чу се колко студено прозвуча и съжали за този момент. А само преди минути се бяха целунали.

И двамата се гледаха гневно, но Ингрид първа свали поглед, взе чантата си и започна да тършува в нея за портфейла си.

— Аз ще платя — каза той.

Така или иначе не го намираше и само кимна отсечено.

— Благодаря за питието. Ще се видим. — А беше очаквала тази среща от седмици. Ужасно е, че трябваше да приключи така, дори без приятелска целувка по бузата или ръкостискане, или уговорка за друга среща.

Мат се изправи.

— Хайде, Ингрид… Трябваше да вечеряме.

— Знаеш ли? Не съм гладна.

Той изглеждаше наранен.

— Нека поне те закарам вкъщи…

— Не. Предпочитам да се поразходя. Има време до полунощ — отвърна тя и изхвърча от бара, доволна, че Фрея не я забеляза и нямаше да й се налага да отговаря на нейните въпроси.

Ингрид бе ядосана на себе си. Не разбираше какво се случи преди малко, но усещаше, че беше провалила всичко между нея и Мат. Това я изпълни с остро и непоносимо чувство на загуба.

Колко века трябваше да чака любовта, която да събуди заспалото й сърце? Макар че беше действал като снизходителен полицай, Мат просто й показваше, че го е грижа за нея. Но нямаше значение, защото беше сигурна, че след тази вечер повече нямаше да е така. И тази мисъл прободе сърцето й: беше живяла дълго и беше срещала различни мъже и затова знаеше, че Матю Нобъл е само един.