Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (20)

Глава седемнайсета
Тийнейджърска мечта

На плажа беше ветровито, но това не беше от значение; пясъкът ги удряше през лицата и влизаше в храната им, одеялото се повдигаше от краката им, макар да бяха го застъпили, за да го закрепят, а косите им се разрошваха от внезапните пориви. Но всичко това ги караше да се смеят.

Мат беше взел Ингрид след работа и я закара до носа на Лонг Айлънд, близо до фара Монтоук Пойнт, за да гледат залеза. Намираха се в малка пясъчна пещера, заобиколена от скали, врязващи се в небето. Фарът не ги осветяваше и двамата се чувстваха като в друго измерение или в колебание между него и реалността. Бяха на границата между обикновено и необикновено, но и двамата не го смятаха за нормално. По-вероятно бяха в зоната на мечтите, поне така чувстваше Ингрид тази тяхна втора първа среща. Започваха всичко отначало.

Мат беше донесъл одеяло и изненада Ингрид с кошница за пикник с елегантен комплект от бяла покривка и салфетки, чаши за шампанско, изстудена бутилка „Вьов Клико“, патешки пастет, краставички, меко бри, маслини и франзела, хрупкава отвън и мека отвътре.

— След като предния път не стигнахме до ресторанта, реших да донеса ресторанта тук — каза Мат и отхапа от филийка с пастет. — Дано ти хареса. Сервитьорът каза, че всичко е „тре“ вкусно.

Ингрид беше очарована и се засмя на опитите на Мат да говори с френски акцент. Той имаше добро ухо. Винаги успяваше да я изненада. Никой не е бил толкова внимателен към нея. Освен баща й, Норман, но бащите не се брояха, когато ставаше дума за такива усилия.

Слънцето се скри зад сиво-син облак и го очерта с бяла светлина. Над линията на хоризонта небето беше тюркоазено, надолу охра, след това мандариново, сливащо се с водата, която меко отразяваше светлината обратно в небето. Вълните се разбиваха, съскайки по пясъка. Приключиха с вечерята и слънцето изчезна във вълните.

— Това е магия — каза Ингрид.

Мат се усмихна и не отговори, но не изрази и несъгласие. Тя реши засега да го остави. Нямаше смисъл да се карат. И нямаше желание да надникне в живота му, макар че щеше да й е лесно да го направи; седна до нея с навити до коленете панталони, бос, отворен, възприемчив — перфектния кандидат.

Дори веднъж не беше споменал „групата бездомни деца“ и тя му беше благодарна. С него се чувстваше спокойна, сякаш се бе прибрала у дома. Гледаше одухотвореното му луничаво лице и различните му изражения, докато косата му се вееше на посоки от вятъра и надникна в дълбоките сини очи.

Мат наклони глава към нея:

— Може ли? — попита той. Ингрид примигна нервно, но той я хвана за раменете, обърна я с гръб и внимателно започна да сваля фибите от кока й. Поставяше ги в дланта й. Тя се обърна с лице към него и разтърси косите си.

— Така е по-добре — каза той. Постави пръст под брадичката й, повдигна я, за да може да го гледа в очите. Той наведе лице към нея и Ингрид едва успя да се овладее.

— Трябва да се връщаме в колата, преди да се стъмни и да приберем всички тези неща, не мислиш ли? — потрепна тя.

— Хмм… — каза замечтано Мат. — Е, добре — и се засмя.

Тя се изправи, изтърси трохите от полата си и започна да прибира. Почувства се глупаво и смешно, че съсипа момента; можеше да му позволи да я целуне. Не е като да е за пръв път. Нещата се развиваха твърде добре и тя не знаеше докъде ще доведе това; докъде искаше да доведе това.

Вятърът се усили и те побързаха към колата. Носеха одеялото и кошницата през каменистия път и се обуха, щом стигнаха до паркинга. След като сложиха всичко в багажника, Мат отвори на Ингрид пасажерската врата и седна на шофьорското място.

Той затръшна вратата и се обърна към нея. Тя го погледна въпросително, а може би празно. Не знаеше как го гледа.

— Съжалявам… — каза тя — Нова съм в тези неща… — кършеше ръце в скута си и усещаше, че умира от срам.

— Хей… — каза Мат — Не трябва да правим нищо. Може да бъдем просто приятели, нали?

Ингрид подсмръкна и кимна, преглъщайки разочарованието си.

Мат постави ключа в стартера. Това беше краят. Той щеше да я закара вкъщи и щяха да си останат приятели. Помисли си, че не е способна на истинска връзка с някого, когото наистина харесва. Беше страхливка.

Но колата остана паркирана. Ингрид се обърна към него. Той й се усмихна. Беше усмивка, която казваше „Всичко е наред. Ще бъдем приятели. Ще те чакам.“ Нямаше нужда да чете мислите му, за да знае какво се опитва да й каже.

Пресегна се и изгаси колата. Постави едната си ръка върху неговата и я повдигна към устните си. Целуна пръстите му, един по един, като покаяние. Като покана. Не чака дълго. Той я целуна отново, по-дълго и тя отвори устни за неговите. Разбра, че никога преди не беше изпитвала подобно болезнено желание, глад, който всеки от тях се стремеше да задоволи с другия и сладкото му утоляване. Мат се наведе над нея, тилът й се опря в облегалката, а ръцете й неволно бяха отпуснати встрани.

Притисна устните си по-силно към неговите, после постави колебливо ръце на широките му рамене и ги прокара надолу по ръцете му с повече увереност. Почувства мускулите през пуловера му. Неговите ръце галеха ханша й, докато повдигаше полата й. Целуна лицето и врата й и тя го чу да въздъхва шумно. Разгорещиха се и прозорците на колата започнаха да се запотяват. Вятърът и пясъкът също блъскаха по нея.

Беше се стъмнило. Лампите покрай кея светеха. Тя сложи пръсти под пуловера му, после под тениската и накрая върху твърдия му плосък корем. Не спираха да се целуват и се притискаха все по-силно един в друг. Мат беше върху нея с колене между краката й, а главата й опираше в прозореца на колата.

Тя не беше забелязала, че докато се целуват е свалила пуловера му, че ръцете й са под тениската му, че докато тя го е събличала, той е разкопчал ризата й и сега ръцете му бяха зад гърба й в търсене на закопчалката на сутиена й.

Отдръпна се и цялата се изчерви от скулите до гърдите.

— Искаш ли да спра? — попита той задъхано, докато стоеше над нея с блеснали очи.

Коленете й бяха насочени към него, полата й беше вдигната до черните й бикини, светлините меко озаряваха бледите й гърди, а сутиенът й се виждаше и това я засрами.

Винаги носеше сутиен, за разлика от Фрея, която пускаше „близначките“ си на свобода. Сутиенът й изобщо не беше никак секси, а по-скоро практичен, без дантели или подплънки. Най-обикновен бял сутиен.

Обикновен бял сутиен, който дори не слагаше толкова често, а сега й се налагаше да го притиска към себе си, защото Мат беше успял да го откопчае.

Беше на трийсет и две. Не. Беше по-стара. Много по-стара. Но Ингрид осъзна, че никой досега не я беше виждал гола. Още по-малко мъж.

Трепереше.

— Можем да спрем — каза Мат и се отдръпна от нея.

— Не… недей — отвърна Ингрид.

Гледаше я в очите и свали блузата й и много, много бавно. Същото направи и с бельото й. Ингрид затвори очи и го остави да я огледа.

— Толкова си красива — прошепна той и я целуна по врата. Ръцете му галеха голата й кожа, гърдите, пулсът й отекваше в ушите й, а целувките им ставаха все по-наситени. И двамата трепереха, кожа в кожа. „Значи това е чувството“, помисли си Ингрид, макар да й беше трудно да мисли. Беше се отдала на усещанията, харесваше допирът на топлото му тяло в нейното, докато се притискаха един в друг.

Помисли си, че Фрея ще се гордее с нея. Втора база! Това беше най-смелото, което бе направила, защото знаеше, че може да има доверие на Мат. Не трябваше да казва нищо. Просто продължиха да се целуват като двама изплашени и нетърпеливи подрастващи, които изживяваха личното си пробуждане в единствената кола на паркинга.