Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (45)

Блудният син

Слънцето залязваше. Във всички стаи светлините бяха изгасени, огънят бумтеше и всички свещи бяха запалени, осигурявайки интимна старовремска атмосфера в къщата. Към Фрея започнаха да се леят възторжени похвали за вечерята, както се лееха шампанското и виното. Явно посещението на Харолд беше останало в миналото.

В последния момент Ингрид реши, че трябва да настани родителите си в двата противоположни края на масата. Фрея и Килиан седнаха един до друг, а тя и Мат — срещу тях. Всеки път, когато Мат погалеше бедрото или коляното й, лицето й пламваше и тя беше благодарна за оскъдното осветление. И все пак усещането й допадаше. Беше успяла веднъж да стисне ръката му под масата, докато разговаряха. Шампанското я беше омаяло.

След въпроса на Норман „Вие двамата как се запознахте?“, Мат забавлява всички с историята за скованото ухажване на красивата библиотекарка. Всички се смяха. Ингрид не искаше да го прекъсва и да се намесва и не сподели, че не беше осъзнала колко много го харесва, докато не беше започнал да се среща с Кейтлин.

Колко непостоянна е била! Но това са дните, когато е повярвала в избягването на любовната мъка. Не успя да се сдържи и разказа своята гледна точка за историята.

— Постоянно му препоръчвах ужасно дълги книги. Заглавия от онзи местен автор, който все ги пише над осемстотин страници. Пише добре и трябва да бъде прочетен, само да не беше такъв графоман. Може би тогава книгите му биха пожънали успех. И тези четения, които прави с пистолет, идват в повече.

— О, говориш за Дж. Дж. Рамси Бейкър — намеси се Фрея. — Боя се, че горкият човек е по-склонен да се напие до смърт, отколкото да се простреля. Редовен посетител в бара е, неудачник е, винаги говори за стария си приятел от колежа, който изрязвал статиите за него от „Ню Йорк Таймс“.

Мат се изкашля.

— Трябва да кажа, че „Слоновете на дъщерята на обущаря“, последната на Бейкър, не беше лоша. Имаше брилянтни страници, толкова откровени, но стоте страници за косата на главния герой ми дойдоха в повече.

Всички се засмяха. Последва кратка пауза, Фрея се наведе към Килиан и започна да го целува, докато останалите се стараеха да не им обръщат внимание.

Вратата на задната тераса внезапно се отвори и всички подскочиха, с изключение на Мат, който мигновено се изправи от мястото си. Даде знак всички да останат седнали и да бъдат тихи. Подът в дневната изпука. В къщата със сигурност имаше някой. Мат се наведе и повдигна крачола на панталона си. На глезена му беше прикрепен кобур. Всички гледаха към Ингрид въпросително. Тя ги изгледа на свой ред и сви рамене, сякаш казваше: „Нека му угодим.“ Ако някой беше влязъл с взлом, всеки от тях можеше да каже заклинание и да усмири нарушителя мигновено.

Мат беше опрял гръб в стената с пистолет, сочещ вертикално нагоре. Беше точно под арката, която разделяше двете стаи. При преминаването й се завъртя и всички станаха от масата при звука от борба. Нахлуха в дневната, където Мат беше проснал нарушителя на пода, с коляно опряно в гърба му. Престъпникът беше мъж, висок като върлина, облечен изцяло в черно, с черна ски маска на главата. Детективът дръпна една от ръцете му и я изви зад гърба му. С лице, опряно в пода, натрапникът каза приглушено: „Не стреляйте!“.

— Мислех, че не си на работа, Мат — отбеляза Килиан.

— Аз също — отвърна той мрачно и каза на нарушителя да се изправи. Добрият детектив изправи мъжът на крака, сръга го с пистолета си, хванал китките му с другата си ръка. — Ингрид ще свалиш ли маската му?

— Разбира се — каза Ингрид, потрепвайки с токчета. Беше горда, че Мат се справи със ситуацията бързо, без да използва оръжие. Хвана маската и я дръпна.

Всички ахнаха от красивото лице и разрошената руса коса, която изглеждаше златна на светлината от огъня.

— Фрир? — Джоана пристъпи към него.

— Фрир! — изкрещя Ингрид, подскачаща от радост и пляскайки с ръце.

— Слава на боговете! — каза Норман.

— Вече се казва Фреди — каза Фрея с голяма усмивка. — Добре дошъл, братче! Изненада!

Разтърсена, Джоана седна до сина си на дивана и плачеше, смееше се, взимаше лицето му в ръце, целуваше го по главата, галеше го и се опитваше да се увери, че той наистина е там, до нея. Нейното момче. Отсъствието му беше разбило сърцето й, но сега той беше тук и болката беше изчезнала. Нямаше да му позволи да си тръгне. Норман седна от другата му страна, постави ръка върху коляното му, докато Ингрид повтаряше: „Не мога да повярвам! Фрир — Фреди ти се върна!“.

Фрея наблюдаваше всичко това, Килиан беше сложил ръка на кръста й и тя се облегна на гърдите му. Чувстваше облекчение. Семейството беше цяло и не трябваше да носи бремето от тайното завръщане на брат си. Всички, които обичаше, бяха там. Точно така си го представяше, с изключение на геройството на Мат, разбира се. Вече всичко щеше да бъде наред. Със сигурност баща й щеше да намери начин да им помогне. Навиеха ли се за нещо Джоана и Ингрид, не се спираха, докато не го постигнат.

Беше решила, че е готова да направи магия на Килиан, за да разбере истината за случилото се с моста. Какво като е опасно? Не я интересуваше. Трябваше й само още една съставка, за която й беше нужна помощ от Джоана — капка смола от дърво от Преддверието. Щеше да убеди Джоана да й я донесе, дори да се налагаше да излъже. Трябваше да докаже, че Килиане невинен.

Дори и вината да е на Фреди, не понесе ли той достатъчно наказание? Можеха да отидат при Съвета и да пледират за него. Щяха да го обсъдят семейно, веднага щом Мат си тръгнеше, но нямаше да разкрие плановете си за магията пред никого.

Фреди хвърляше недоверчиви погледи към Килиан, сякаш годеникът на Фрея ще го хване за гърлото всеки миг. От своя страна Мат имаше вид на човек, който няма търпение да арестува някого.

Чу се изскърцване на врата от горния етаж и Ингрид извика:

— О, не, Оскар се измъкна!

Мат се обърна към нея.

— Кой е Оскар?

Ингрид поклати глава.

— О, никой, домашния ни любимец — отговори нервно тя, придвижвайки се към стълбището, за да пресрещне любимците. Но по стълбите се чу трополене на крака, елфите минаха покрай нея и нахлуха в стаята. Най-отпред беше Келда с кожената маска и високо вдигнат пръст.

— Маската ми! — извика Фрея — Къде ли не я търсих!

— Това е той! Това е той! — крещеше Келда — Чухме гласа му!

— Не трябва да сте тук! — скара им се Ингрид, която стоеше между елфите и Мат с разперени ръце, сякаш за да ги скрие от него.

Джоана се изправи и извика:

— Какво правят тези същества в къщата ми! Елфи! Те давят малките деца и ги ядат! — изкрещя тя — Изведете ги оттук незабавно!

Норман се изправи, хвана Джоана за раменете и започна да шепти в ухото й:

— Успокой се, мила. Това е само мит, който да предпазва малките богове да отиват в други светове — той не искаше смъртните в стаята да го чуят.

— Той е! — крещяха в хор елфите.

Ингрид се обърна към тях. Бяха мръсни, с почернели лица от прекарания навън ден.

— За кого говорите? — попита Ингрид объркано.

— Това е той! Той е! — казаха те и сочеха към камината и дивана, където стояха Фреди и Килиан. Беше невъзможно да се разбере кого точно сочеха.