Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (19)

Глава шестнайсета
Сексуално изцеление

Фрея прибра купата със сладкиши и си помисли, че тази година децата са по-малко от миналата. Вси Светии мина и замина, но не беше същото без Тайлър, когото очакваха с нетърпение, за да го поглезят. Джоана не беше украсила — майка им не беше на себе си напоследък — а Ингрид не одобряваше „комерсиализирането“ на тези свети дни, макар и да беше минало много време, откакто бяха празнували истински празника. Срамота. След вдигането на Забраната нищо не ги спираше да се поотпуснат като истински езичници. Може би догодина.

Телефонът на Фрея извибрира. Получи съобщение от Килиан:

„Ела на кея възможно най-скоро. Искам да ти покажа нещо.“

Не се бяха виждали от последния глупав скандал на борда на „Дракон“. Сякаш Килиан беше изчезнал. Вечер Фрея наблюдаваше „Дракон“, за да види дали свети, но яхтата си оставаше тъмна. А Килиан й се обади за пръв път след онази вечер.

След заминаването му тогава Фрея се върна и претърси всеки ъгъл от лодката и усети това като предателство. Мислеше, че е открила всички тайни кътчета и е отворила всяка вратичка, но търсенето продължи до зори и отново не даде резултат.

Фрея беше разтърсена, откакто Фреди сподели за съмненията си. А и в Килиан забелязваше различни неща, като зъл блясък в очите и злонамереност, когато едва не падна от пешеходния мост. Но дали не бяха плод само на въображението й? Лесно се впечатляваше и емоциите й замъгляваха всичко. Може би виждаше неща, които не съществуваха?

Криеше се в апартамента си в Ню Йорк, само и само да не попадне на майка си или сестра си. Щяха да любопитстват и да мрънкат, а тя беше твърде уязвима и на ръба да им довери всичко. Даде дума на Фреди, че няма да разкрие тайната му — че се е завърнал и че е избягал от Необятното. Ако беше друг, вече щеше да го е издала, но винаги пазеше тайните на близнака си. Те бяха свещени, без значение, че я изяждаха отвътре. Но Джоана и Ингрид вече ставаха подозрителни.

А най-лошото беше, че Килиан й липсваше. Чувстваше се така, сякаш бяха отсекли част от нея и кръвта й изтичаше. Усещаше, че го е изгубила и то тъкмо когато отново го беше открила, но това съобщение възвърна надеждата й.

Освен това на лодката няма нищичко. Фреди можеше да си я претърси и сам, ако не й вярваше. Затова му написа:

„Веднага идвам.“

Когато Фрея стъпи на моста, Килиан вече я чакаше на другия му край, небрежно облегнат на парапета. Лицето му беше неразгадаемо. Тя се забърза, но щом стигна до него, той й каза да мълчи и нежно сложи върху очите й бял шал. Усещането от докосването на пръстите му, докато проверяваше дали го е поставил правилно и няма пролуки, я успокои. Сложи ръце на раменете й и прошепна „Виждаш ли?“.

Тя поклати отрицателно глава. Знаеше, че това беше неговият начин да я помоли да му се довери сляпо. И в този момент се чувстваше толкова облекчена и развълнувана от присъствието му и от докосването му, че с удоволствие би го оставила да я заведе на ръба на пропаст и да я блъсне от него.

Завъртя я пет пъти, след което я обърна в другата посока. Пое ръката й.

— Хайде — каза той.

Поведе я напред, но след тези завъртания не знаеше дали се движат към кея или в обратна посока. И в двата случая усещаше солена нотка във въздуха. Изведнъж морският аромат изчезна и тя заключи, че се отдалечават от водата. Той беше зад нея, с ръце на кръста й и леко я побутваше напред. Усети, че са сред дървета, защото чуваше чуруликането на птичките над главата си и предположи, че се отдалечават от „Феър Хейвън“.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— Шшт — вървяха тихо известно време, докато той не я спря. — Добре — каза само и разхлаби превръзката, като плъзна възела към тила й.

Шалът падна и тя отвори очи. Бяха на югоизточния бряг на Феър Хейвън, където се намираше оранжерията на имението.

Годините на бездействие бяха довели до разпадането й. Куполът и стените бяха потъмнели и много от стъклата бяха изпочупени. Вътре беше настанал хаос от плевели, храсти и бръшлян, който пречеше дори да се пристъпи във вътрешността й.

Фрея гледаше изумена. Оранжерията беше напълно обновена, а стъклата й блестяха. Мястото й напомни на тропическата оранжерия в Кю Гардънс в Англия: тънки, усукани палми, агаве, африкански теменужки, филодендрони с яркозелени дантелени листа, малко езеро с розови водни лилии. Възстановената оранжерия беше напомняне какво значеше Килиан за Фрея: Балдер, богът на спокойствието, радостта и красотата. Това беше не само част от него, но и проява на любовта му.

— Ти ли го направи? — попита тя.

— Просто исках да ти покажа новата ти билкова градина — каза Килиан — Малко се поувлякох и ми отне време да я подредя, както исках. Винаги си казвала, че искаш сама да отглеждаш билките за магиите си.

Очите на Фрея се насълзиха. Килиан я хвана за ръка, влязоха вътре и усетиха тежкия, влажен и топъл въздух, изпълнен с аромат на цветя и песен на цикади. Разведе я и й показа билките, които беше засадил: дамиана, исоп, репей, вратига, валериана, козя трева, ангелски корен.

— Мъх — каза той и се спря пред голям, объл зелен камък.

— Виждам! — отвърна тя, сложи ръка върху мъха, натисна го и се възхити от мекотата му.

Той се усмихна с неустоим блясък в очите.

— Хубаво е — и се притисна към мъхестия камък. Мястото беше идеално да се облегне, докато Килиан докосваше с устни врата й, а след това лицето, целувайки сълзите й. Скоро лежаха голи сред африкански теменужки; после лицето и ръцете й бяха притиснати срещу прозореца и при всяко негово проникване тя виждаше как дъхът й оставя следа върху стъклото.

Бяха облени в пот, но гладките им тела отново се плъзгаха едно върху друго, тя отново се опря на мъжа, докато той нежно се движеше в нея. Беше толкова силен и тя обичаше способността му да се контролира. Прокара ръце по мускулестото му тяло, а той вдигна краката й към раменете си и ги притисна към гърдите й. Бяха в синхрон и правеха любов — това беше всичко — всичко, което си спомняше да е правила с него. Крещеше, докато той потрепваше в ръцете й, държейки я плътно и тя погледна нагоре към небето и облаците, движещи се над техния стъклен рай.

Отпуснаха се, ръцете им лежаха безсилни встрани, и въздъхнаха с допрени чела:

— Мамка му, липсваше ми! — каза Килиан.

— И ти на мен — каза Фрея. „И ми липсваше чукането с теб.“

Хвана лицето й с ръце и я придърпа към себе си. Беше прекрасен. Всичко, което Фрея искаше. Само Килиан можеше да разтърси така и душата, и тялото й, беше единственият, който го можеше. И всичко, което трябваше да направи Фрея, беше да му се довери.

Фреди грешеше за него. Не трябваше да се съмнява. Килиан никога не би я измамил. Тя спря да го целува и преди да осъзнае изрече:

— Криех нещо от теб. Брат ми се върна от Необятното. Фрир, тоест Фреди. Сега се казва Фреди.

Килиан я погледна и на лицето му се изписа щастливо изражение.

— Това са страхотни новини! Фреди! Не само на теб ти липсваше! Къде е? Хайде да го видим. Сега!

Хвана я за ръката, а с другата започна да събира разпръснатите им дрехи в оранжерията. Подаде й блузата и панталоните.

Фрея се облегна на мъхестия камък и притисна дрехите към гърдите си.

— Не е толкова просто, Килиан — погледна надолу към кафявата земя, а след това продължи да го гледа как се облича. Щеше да й се наложи да обясни.

След като бе разкрила, че Фреди е тук, вече не можеше да се сдържи. Беше поела по пътя на вярата и доверието.

— Фреди е избягал от Необятното. Валкириите не са го освободили. Има и още… — тя му разказа версията на Фреди за случилото се, че Килиан е него враг, че Килиан е виновен за разрушаването на моста и присвояването на силите на боговете, като е оставил той и Локи да поемат вината. — Не мога да го разубедя. Убеден е, че си бил ти. Опитах, но той настоява да се крие и да планира отмъщението си срещу теб.

Килиан стоеше неподвижен; бос, с обути дънки и разкопчана риза. Гледаше я по същия начин, както онзи последен път на „Дракон“ — изоставен, наранен, объркан.

Все още не беше облякла дрехите си и те се свлякоха в краката й. Погледна го и повдигна вежди.

— Но той не е прав, нали, Килиан? Кажи ми, че греши!

Килиан не отговори, а започна да закопчава ризата си, без да я поглежда и без да отговори на въпроса й.