Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (55)

В очакване на герой

— Фрея, Фрея, събуди се!

Фрея усети ръка върху лицето си. Лежеше по гръб с ръце, изпънати до нея, полата тежеше на ханша й. Всички болки и страдания във врата й се бяха върнали, същите като през 1640 г. Под нея имаше пясък и тя чуваше разбиващите се наблизо вълни. Отвори очи. Беше привечер и видя познатото лице, което толкова силно обичаше и върху нейното се разля усмивка.

Килиан. Изглеждаше блед и изстрадал. Седна и го прегърна с цялата сила, останала в тялото й. Той целуна лицето, шията й и зарови нос в косата й.

— Вкъщи ли съм? — попита тя с надежда.

Той поклати глава и й подаде енергийна закуска.

— Яж. Събери сили — каза той, разкъса опаковката и я зарови в пясъка.

Фрея с радост я прие, макар че винаги ги беше подценявала. Умираше от глад. Гърлото й беше пресъхнало. Беше й трудно да преглъща, но след няколко хапки почувства, че тялото й се възстановява; щеше да й помогне, докато се нахрани по-сериозно.

— Как попадна тук?

— Почувствах тревога… нещо като аларма в мен… Знаех, че си в опасност. Откакто те намерих, съм в синхрон с твоя дух. Минах през времевия портал — обясни Килиан. — Трябваше да направя няколко прехвърляния, за да те измъкна невредима. Дарбата ми, между другото, е да премествам предмети във времето и пространството; да манипулирам различни моменти; с две думи да си играя с времето — като например да възстановя оранжерията толкова бързо — и той я погали по лицето.

— След пропадането на моста не ми се отдава толкова лесно и се радвам, че съм запазил малкото за тази ситуация. Не е редно да го правим. Разстройва баланса — теорията за хаоса, ефектът на пеперудата. Преди много време бяхме поставили пазачи, за да бдят над целостта на времето, но сега тях ги няма и трябваше да бъда много внимателен. Защо Джоана и Норман са те изпратили тук?

Фрея задъхано обясни всичко на Килиан.

— Заради теб, Килиан. Трябва да намерим Ан. Тя може да ни помогне. Кога сме? — бузите й порозовяваха и тя започваше да се притеснява, че е твърде късно и Ан вече беше обесена.

— Нощта на деня, в който те намерих сме, но нещата са малко по-различни. Не успя да стигнеш до площада. Не си се срещала и с Джон Баркли — отговори той на въпроса й.

— Мамка му! — каза Фрея. — Това значи, че той така и не е успял да говори с Ан, докато е била окована за дървото. Не е сложил шапката на главата й и не й е дал вода — вкара ръка под колана си и кесията с монетите още беше на мястото си. Златото беше в нея и това я разочарова.

— Толкова е объркващо — каза тя. — Трябва да ти облечем подходящи дрехи и да намерим Ан. Може ли да се върнем още малко назад във времето?

— Не ми се иска да рискувам, трябва да се уверя, че имам достатъчно сили, за да се върнем у дома. Каквото и да се налага да правим, трябва да го направим сега.