Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (17)

Глава четиринайсета
Нощ и ден

Минаваше два часа. Ингрид вече беше прибрала табелата „Консултантски услуги“ в чекмеджето и започна да пише доклада си за новия чертеж. Скорошното финансиране на библиотеката беше позволило да се заменят старите компютри с по-нови, както и да се сдобият с архивиращ софтуер, с който можеха да се проследяват всички чертежи и планове, притежание на библиотеката. Имаше много работа: трябваше да прехвърли всеки документ и прилежащите към него материали, за да се въведат данните им. Започна с Едуардианския чертеж, защото той беше пресен в съзнанието й.

Чу Хъдсън да чука на вратата на офиса й и погледна над монитора.

— Заповядай — извика тя.

Той открехна вратата, колкото да може да се промъкне през нея, и тихичко я затвори след себе си.

— Бонжур, мадмоазел Ингрид — каза Хъдсън ухилен. — Един много красив полицай е тук, за да ви види — повдигна вежда той.

— Нямаш предвид… — изсумтя тя, паникьоса се и погледна Хъдсън за секунда. — Наистина ли е той? — попита и нервно започна да подрежда химикалките, моливите, гумичките и телбода по бюрото си.

— Е, да го доведа ли?

— Ами, да, предполагам. Давай — гласът й изтъня. Не го погледна, за да не види ужаса в очите й.

Хъдсън отиде да доведе Матю Нобъл, а Ингрид оправи косата си с ръка, коригира позата си и не успя да реши коя ръка да сложи върху бюрото. Първо пробва с едната, после с другата, но сметна, че ще е добре да се престори, че пише на компютъра, така щеше да изглежда безгрижна.

Мат влезе. Не беше с униформа, обикновено следователите носеха цивилни дрехи и Ингрид си помисли, че изглежда елегантен с тъмносинята риза, тесните панталони, лъскав черен кобур на кръста си и лъскави черни обувки. Не носеше шапка, което според Ингрид беше умно решение.

Тя се изправи, излезе зад бюрото си и протегна ръката си за поздрав.

— Здравейте, следовател! — кимна му тя.

Той й се усмихна накриво.

— Ингрид, винаги така официална.

— Заповядай — каза тя и посочи с ръка към стола и малката пейка до стената и седна зад бюрото си.

Мат избра да седне на стола срещу Ингрид, с лакти подпрени на коленете си. Ръката му беше на челото, загледан в пода и поклащайки неодобрително глава. След това се изправи и погледна Ингрид в очите. Изглеждаше изтормозен.

— Помислих, че е добре да намина и да поговоря с теб очи в очи, след като не отговаряш на обажданията ми — каза той. — Предпочитам да разбера лично, ако си решила да прекратиш… нашата… това… нещо между нас…

— Твоите обаждания? — попита тя.

— Да, моите — отвърна й остро. — Оставих ти няколко съобщения с искрените си извинения за онази вечер. Съжалявам за случилото се. Ченгето в мен проговори. Притесних се за теб. Прекрачих границата. Много, много съжалявам.

Гледаше го с широко отворени очи. Това беше последното, което очакваше да чуе, защото тя се беше подготвила да поднесе извиненията си. Объркана, искаше просто да се усмихне и направи усилие да овладее изражението си.

— Добре — започна тя — явно телефонът ми е повреден, защото не съм получила никакви съобщения от теб.

— Наистина ли?

Тя поклати глава. Мат се засмя.

— Никак не ни бива в това, нали? — изправи се, тропна с крак по пода, сложи ръка в джоба си и плахо погледна към нея.

— Така си е — отвърна Ингрид.

Погледнаха се срамежливо и на лицата и на двамата се появиха усмивки.

— Не трябва да се извиняваш, Мат. Аз се държах грубо с теб и оттогава се чувствам ужасно — каза тя искрено. — Да приемем, че аз съм по-виновна, защото дори не ти се обадих. Какво си мислех, по дяволите?

— Не, вината е моя — каза той и последва нейния жаргон от тридесетте години на миналия век — Държах се като кука.

— Защо говорим така? — попита тя, мислейки, че всеки момент ще чуе скърцане от плоча като фон за диалога им.

— Ти започна — каза Мат — Просто исках да избегна мълчанието.

Засмяха се. Имаха още нещо общо помежду си, освен класическите американски романи, но и веселите холивудски филми от златната ера на Хъмфри Богарт и Лорън Бакол — блян по сладката черно-бяла романтика.

— Може ли да опитаме отново? — попита той. — Аз и ти? Трябва. Ти си толкова кръшна и сочна, Ингрид.

— Спри се! — подсмихваше се тя.

— Не мога. Превъзходна си.

— Бих искала да ти дам друг шанс. Наистина бих искала, Мат — каза тя с дрезгав глас като на героиня от филм ноар.

Ингрид беше сигурна, че елфите имаха вина за пропуснатите обаждания. Може би са се ровили в телефона й. Нямаше да е учудващо. А и хартийката с телефона на момичето? Вероятно някоя от пакостливите им шегички. Ще ги научи след работа, елфи лентяи такива. Трябваше бързо да разбере откъде са, за да ги изпрати обратно. Възможно най-скоро.