Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (4)

Глава първа
Отново в ръцете на любимия

Печалният контраалт на Патси Клайн разнасяше любовна песен от джубокса в „Норт Ин“. Това беше отклонение от обичайния рокендрол, който караше летните посетители да скачат от местата си, да размахват дяволския знак във въздуха, отклонение, подобаващо на настроението през ранния октомври, интимно и уютно, сладко с капка носталгия. Циганското лято тъкмо беше свършило. Когато светлината преди залез беше златиста, особен дъх с есенен привкус се прокрадваше във въздуха. Атлантическият океан, който се виждаше през прозорците на „Норт Ин“, изглеждаше суров с огромните вълни, които се разбиваха в брега му. Вече нямаше хора по бански, които да се забавляват на пясъка, или фойерверки, които да осветяват небето. Тълпите от летния сезон бяха изчезнали, оставили крайбрежния град на местните, плажовете бяха пусти, а популярното място за срещи — празно.

Самотна двойка танцуваше бавно на дансинга, докато няколко редовни посетители се скитаха след работа в малки групички. Барманката Фрея Бошан се възползваше от бавното темпо и си почиваше от сипването на питиета. Красивата червенокоска стоеше с лакти, опряни на плота, и лице между дланите си и с блеснали очи гледаше Килиан Гарднър, който пееше зад бара. Ниският му, дълбок глас, беше като среднощна милувка: „Завърнах се, където е мястото ми. Отново в ръцете на любимия.“

Фрея обожаваше в Килиан това, че той продължаваше да я ухажва безмилостно. И безпощадно. Макар и сгодена, играта на съблазняване с него нямаше край. Нямаше го страхът, че двамата ще се превърнат в двойка отегчени хора, превключващи телевизионните канали, отчаяно копнеещи за забавление, разочаровани от живот, прекаран на диван с избледнял спомен от бурна любов. Беше хубаво, защото Фрея обичаше драмата, вечната приятна възбуда от флирта, постоянното преследване, вълнението от неочакваните моменти на нежност, както и тази чувствена серенада.

Виеше й се свят, когато гледаше как косата на Килиан пада върху тъмните му мигли, докато приготвяше питието на току-що отбил се клиент. Той наля водката със замах, след което добави малко вермут и лед в сребристия контейнер.

Фреди греши за него, мислеше си тя. Когато близнакът й Фрир, или Фреди, както настояваше да го наричат, се завърна от Необятното преди месец, той отправяше всевъзможни обвинения и всичките насочени към нейния любим. Фреди вярваше, че Килиан е откраднал тризъбецът му, използвал го е, за да унищожи моста и го е захвърлил там, за да могат боговете да обвинят именно него, златокосия син на морето, за разрушаването му.

Нейният брат беше твърдо решен да си отмъсти, но неохотно се съгласи Фрея сама да разнищи случилото се, ако обещае да му помогне да разбере истината и да разбере, каквото може за приятеля си. Фрея се беше съгласила с натежало сърце. Не можеше да повярва, че Килиан е способен на такова предателство. Той знаеше колко беше близка тя с брат си, как беше възможно да е направил нещо толкова тежко и жестоко… толкова непростимо? И ако го е направил, как е успял да я заблуди? Възможно ли е чувствата й, заедно с умопомрачителния, разтърсващ секс, който правеха, да бяха замъглили преценката й? Не, Фреди трябваше да бърка. Бил е в Необятното твърде дълго време и сега не мислеше трезво. Тя вярваше на Килиан. Били са разделени толкова дълго и сега, когато се бяха намерили отново, всичко си беше наред. Перфектно, наистина. Отново в ръцете на любимия точно както в песента.

Килиан усети, че тя го гледаше и й се усмихна, а зелените му очи проблясваха.

Фрея се усмихна в отговор, гледайки дълбоко в очите му в търсене на намек, който да го издаде. Какви тайни криеше? С вещерската си интуиция търсеше нещо, скрито дълбоко в душата на Килиан, но всичко, което виждаше, беше неговата чиста любов, отразена право в нея.

Песента на Патси Клайн свърши. Килиан подхвърли шейкъра във въздуха и го хвана ловко зад гърба си, без да откъсва поглед от нейния. Преметна го върху тезгяха, намигайки на Фрея, и тогава за секунда, за части от секундата, Фрея можеше да се закълне, че е видяла нещо, което не искаше да вижда: малък отмъстителен проблясък. Беше изчезнал още преди да го определи, макар че беше достатъчен, за да я накара да потръпне.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита Килиан, пресегнал се през бара към ръцете й, за да ги стопли в своите.

Фрея сви рамене.

— Добре съм.

Но се питаше, доколко познава Килиан. Били са разделени векове. Нещо може да го е променило междувременно. Но топлината на ръцете му сякаш я уверяваше, че обвиненията не са верни. Пръстите му се плъзнаха по нейните, за да налеят течността от шейкъра в чашата за мартини на клиента в края на бара.

Откакто Забраната беше вдигната, Фрея, както и останалите от семейство Бошан, можеше да използва силите си и тези дни барът наистина беше омагьосан. В „Норт Ин“ подготовката за работа се състоеше от дузина висящи във въздуха ножове, които кълцаха мента, режеха лимони, лаймове, портокали и белеха спиралки от корите им. Любовните еликсири се завърнаха и питиетата сами се забъркваха, но нейната магия се разрастваше и в други сфери, като оправянето на нечия лоша прическа или цялостно преобразяване на някой оклюмал клиент. Посетителите на бара си мислеха, че това са сръчност, ловкост и прах в очите или просто, че са пийнали повечко.

Килиан слезе долу да напълни кофите за лед и докато го нямаше, Фрея се убеждаваше, че става параноична — не беше видяла нищо. Очите му просто бяха уловили светлината от залязващото слънце. Това бе всичко.

Някой пусна джубокса и атмосферата в стаята живна, когато зазвучаха китарите на „Кингс ъф Лион“. След като Сал беше добавил „Класики“ в плейлистата, сякаш цяла вечер се редуваха Рой Орбисън и „Файст“, Арета Франклин и „Металика“, „Секс Пистълс“ след „Джаксън Файв“. Музиката ни връщаше напред и назад в историята на класациите, също като градчето, съществуващо извън времето. Когато двойката на дансинга започна да се поклаща, Фрея забеляза четирийсет и няколко годишната Бети Лазар да влиза в бара.

Горкичката изглеждаше измъчена. Фрея не беше срещала Бети в града известно време и още с влизането й видя серия от „снимки“: изтощителен ден, досадни адвокати, претоплена вечеря, три котки. Бети седна и голямата чаша с мартини беше сервирана, пълна с електриковосиня течност, гарнирана с пяна от океана, появявайки се във водовъртеж от мъгла.

Някой извика „Изскачащо питие, изскачащо питие!“ и част от клиентите заръкопляскаха.

Замаяна Бети отпи и въздъхна.

— Уау, Фрея, как знаеше какво точно ще искам? Не съм била тук от векове. Говорейки за обслужване, какво се е случило с това място?

— Само няколко подобрения — усмихна се Фрея, мислейки си, че мила дама като Бети не трябва да си губи времето вечер сама пред телевизора.

Затвориха бара рано. Беше вторник вечерта и последният клиент излезе в десет. Температурата се беше понижила и пешеходният мост към остров Гарднър се разтърсваше от разбиващите се в него вълни. Фрея държеше Килиан за ръка, докато се движеха в тъмнината, следвайки само слабата светлина от „Феър Хейвън“ и фара в далечината.

— Хубава вечер — каза тя, стискайки пръстите му. Обичаше есента — беше любимият й сезон, златистите листа, свежият въздух, миризмата на тикви — земна и пълна, предвестник на добрата реколта.

— Ммм — съгласи се Килиан, навеждайки се към нея, за да я целуне.

Тя му отвърна, придърпвайки го близо до себе си, докато не се вкопчиха в силна прегръдка. Неговите целувки бяха страстни и енергични, както ги харесваше тя и колкото повече се притискаха един в друг, толкова повече топлината помежду им нарастваше. Никога нямаха търпение да се докоснат, Килиан я повдигна от тясната алея, за да може тя да скръсти крака на ханша му. Той я притисна напред и Фрея усети, че беше затисната твърде силно към парапета и загуби баланс, изплъзвайки се от хватката му. Тя падна назад през парапета, руси къдрици и шал се вееха от вятъра и за няколко ужасяващи секунди, тя помисли, че ще падне в мастилено сините води, преди Килиан да успее да я хване за коленете. Но вместо да я вдигне, тя го чу да се смее.

— Килиан, спри! — изплака тя, но той не помръдна, за да й помогне, докато висеше от парапета — Сериозна съм! Вдигни ме! — каза тя. — Не е смешно! — Чувстваше, че не може да диша и сърцето й биеше учестено.

След миг всичко свърши. Килиан я вдигна и я изправи, оставяйки тялото й да се плъзне по неговото, докато стъпи здраво на земята.

Тя го гледаше и изплашена видя маска вместо лицето му, очите му приглушени и скучни. „Какво се случи по дяволите? За какво беше всичко това?“

— Хайде, просто се шегувах — каза Килиан, изглеждаше загрижен, докато Фрея се отдалечаваше, сгушена в себе си, докато криеше лице между ръцете си. — Съжалявам — каза той, приближавайки, за да се облегне на раменете й и да зарови глава в основата на шията й. Можеше да почувства топлия му дъх върху кожата си, което я караше да настръхва. — Беше лоша шега, не осъзнах, че си изплашена. Обикновено си падаш по тези неща.

Гласът му беше толкова нежен и тя знаеше, че това все още е Килиан, нейният любим. Той никога не би я наранил, никога, знаеше го до мозъка на костите си. И той беше прав — обожаваше адреналина, обичаше опасните игри.

— Аз съжалявам — каза тя и се обърна с лице към него. Прокара ръце по наболата му брада и меките му устни. — Не зная защо се паникьосах.

На борда на „Дракон“ те бяха в леглото и Фрея гледаше към него с притворени очи. Килиан беше стиснал зъби, очите му бяха сънливи и влажни от приятното усещане, че правят любов. Силните му ръце направляваха ханша й, палците му притискаха таза й, докато тя се поклащаше върху него и лодката се задвижи в техния ритъм.

След това Килиан я целуна сънливо, но Фрея беше будна още дълго време заради нарастващото усещане за нещо нередно. Не можеше да се заблуждава. Тя беше видяла това, което беше видяла — и в бара, и на моста.

Беше погледнала в празните очи на Килиан и беше видяла в тях смъртта си.