Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (15)

Глава дванайсета
Зашеметен съм от теб

— Имаш две дъщери? — попита Харолд.

— Две дъщери и син — отговори Джоана и съжали, че усложнява нещата. Не можеше да обясни, че синът й е в Необятното от цяла вечност, нито пък защо. Тя просто не можеше да забрави за него и затова често й се изплъзваше от устата. — Ти имаш ли други деца, Харолд?

— Каквото виждаш, това и получаваш! — усмихна се Харолд. — Само дъщеря ми.

— Наистина е прекрасна. Познавам я от болницата. Държа се много мило с Тайлър, когато беше болен.

Седяха с лице към океана в частна беседка, част от ефектния нов френски ресторант. Всичко вървеше добре. Бяха преполовили предястията си — глазирана сьомга с цитрусова коричка за нея и патешко конфи с боровинков сос за него. Вечерта беше много приятна, а и впечатляваха като двойка: Джоана беше облечена в елегантен сив кашмирен пуловер и тъмна пола, небрежно прибрана сребриста коса, перлени обеци; Харолд беше безупречно поддържан, облечен с един от знаковите за него костюми от три части: черен на тънко райе, искрящо бяла риза и червена вратовръзка. Омайващи тъмно сини очи, гарваново черна коса с бели кичури през нея. Лицето му излъчваше сила, но същевременно финес — изразени скули, нос и челюст. Беше изискан, ненатрапчиво внимателен. Излъчваше толкова грижовност, че да не я накара да се задушава. Беше начетен, но не и претенциозен, красноречив, но не и нагъл, образован, но без да го натяква. Харолд и съпругата му бяха пътували в чужбина всяко лято, достигайки чак до Югоизточна Азия. Той си припомни, че пътуването и плаването са били тяхна страст, но Джоана деликатно го насочи към теми далечни от жена му.

— Фрея работи в „Норт Ин“, а Ингрид е библиотекарка. С какво се занимава момчето ти? — продължи Харолд.

— Той ли? Той е перфектен. Красив, разумен, любвеобилен. Истинско съкровище — Това беше, редът й мина.

— И живее тук?

Джоана се закашля и покри с ръка устата си. Щеше да й се наложи да излъже.

— В чужбина! — каза тя делово.

Харолд беше интуитивен човек и тя усети, че той забеляза неудобството й.

— Позволи ми, скъпа — той взе бутилката бяло вино от ледарката и доля чашата й. Нямаше да любопитства повече. — Изглеждаш великолепно тази вечер и съм щастлив, че сме заедно.

Тя му сипваше червено вино, докато той й доливаше от бялото и ръцете им се бяха пресегнали едновременно — всяка към чашата на другия. Ресторантът беше хубав и тя се радваше, че Люсиен ги остави и не ги притесняваше. Беше отличен сервитьор и знаеше кога да спре и кога да наглежда масата.

— Достатъчно за мен, разкажи ми за себе си — каза Джоана. — Нови интереси, хобита след пенсионирането?

Харолд се изкашля разколебан. Срамуваше ли се? Но защо?

— Започвам малък бизнес с един приятел. Не искам да казвам много. Да не го урочасам. Но скоро ще разбереш, скъпа Джоана.

— Чудесно, сигурна съм, че ще потръгне.

— Надявам се — отвърна той и й намигна. Флиртуваше ли? Ами тя?

На следващата сутрин Джоана имаше лек махмурлук, болка в слепоочията и тила, но си заслужаваше заради хубавата вечер с нов приятел. Предметите и мебелите напоследък не бяха размествани за нейно облекчение. Напоследък някой тършуваше в хладилника и килера. Вчера беше изпекла цяла тава сладки, а сега бяха останали само трохи. Притесняваше я, че Грациела отказва да се върне в къщата, защото била обладана от духове, макар че Джоана й обясни, че духове не съществуват. Тайлър все още беше голяма част от живота й, въпреки че майка му спря да работи за тях. Джоана го взимаше от детската градина и прекарваха следобедите заедно.

Миналата вечер тя и Харолд се смяха като деца, но бяха прекрачили и нова граница. След като поопозна Харолд като приятел, Джоана беше склонна да мисли, че може да го хареса и по другия начин. Не подозираше, че нещо такова можеше да й се случи отново и беше свикнала да е сама. Не че някога е била истински сама, трябваше да има предвид и Норман, но дали можеше да се твърди, че още бяха женени? Никой от тях не беше подавал документи за развод, но кой сред безсмъртните беше чувал за развод? Предполагаше, че трябва да попита дъщерите си какво мислят.

Всъщност тя никога не мислеше, че ще изпадне в такава ситуация и ще има такъв проблем. Харолд я изненада и сега тя се разхождаше в къщата усмихната, което забеляза, преминавайки пред високото антично огледало в дневната. „Кой е това?“, стъписа се, преди да осъзнае, че е тя самата. Изучаваше отражението си, сложи кичур коса зад ухото си, видя сиянието, което излъчваше. Изглеждаше подмладена, което я накара да се усмихне още по-широко. Стъписа се: „Какви ги върша?“, запита отражението си.

Тогава Джоана видя Гили над себе си, с черен клюн, същото синьо-черно като перата му. Обърна се към своя познат, който беше кацнал на часовника на дядо й. Каквото и да беше направил Харолд с Гили, беше подействало. Гарванът беше видимо по-здрав, по-бляскав. Джоана се радваше да го види изправен и да се наслаждава на времето си в клетката.

Гили изграчи. Казваше на Джоана, че иска да я заведе някъде, изглеждаше нетърпелив и подскачаше от крак на крак. Отлетя от часовника и кацна на вдигнатата й ръка.

— Какво има? Къде отиваме? Навън ли? Добре.

Джоана Обу гумените си ботуши и наметна палтото си, върза червено шалче около косата си и излезе навън след Гили. Гарванът летеше от клон на клон, кацна на оградата в градината и насочи Джоана през портата до пътека, която минаваше през обрасло поле. Пресякоха няколко съседски имота, плевня, после и плет и се насочиха към гората.

Движеха се бързо и скоро Джоана премръзна, но забързаната разходка на свежия бриз й се отразяваше добре. Въздухът миришеше на почва и дива мащерка. Почти стигнаха до гората и приятелят й кацна в бурените. Гарванът се клатушкаше и с това привличаше вниманието на Джоана към земята. Гили спря и посочи с клюн. Джоана видя пътечка от увехнали и изсъхнали треви и диви цветя, лилави астри и еньовче, наобиколени от цъфтящи цветя. Сякаш някой беше стъпкал покълналото и беше оставил смърт на това място.

Джоана коленичи и докосна изсъхналите треви и цветя. Разпаднаха се от най-лекия допир. Изправи се и тръгна по изсъхналата пътека, която водеше към гората. Гили кацна на рамото й, докато Джоана продължаваше да върви и стигнаха до поляна, където тревата беше зелена. Пътечката лъкатушеше безцелно през тревата, сякаш в търсене накъде да отиде. Нататък завиваше през други треви и цветя.

Гили започна да грачи, подканяйки Джоана да продължи да върви, за да й подскаже, че се приближава до целта, но тогава тя чу някой да вика името й. Моментално разпозна гласа и се зарадва, че ще остави следването на пътеката.

— Джоана, каква приятна изненада — каза Харолд Аткинс. — Бях зад плевнята — посочи той с глава — и те видях да минаваш, но бях по средата на застрелването на една кобила. — Усмихна се и пое през поляната с широки крачки към нея.

— Радвам се да те видя толкова скоро, Харолд — отвърна тя. Дори когато трябваше да върши работата си като ветеринар, Харолд беше облечен с костюм и излъскани обувки. Почувства се зле облечена — с работните дрехи, червения шал около неизмитата й коса, дънки, вълнено палто и големи гумени галоши.

— Нямаше как да те видя и да не те поздравя — усмивката му беше заразителна. — Виждам, че Гили се оправя.

— О, да, изведнъж живна. Отдъхнах си. Тъкмо се разхождахме.

Целунаха се по бузите и Джоана забеляза, че й хареса как Харолд ухае на сапун, гора, но и на океан. Може би просто усещаше свежият въздух на Норт Хемптън.

— Ще се радвам да те изпратя до вкъщи, ако нямаш против. Денят е прекрасен — каза Харолд.

Тя прие предложението му. Двамата не спряха да говорят и да правят планове да вечерят скоро заедно и Джоана напълно забрави за странната следа от изсъхнали цветя.