Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (34)

Всичко гори

След като Джоана разбра, че духът е на мъртва вещица, реши да използва приликата й с „Млекарката“ на Вермеер за отправна точка. Тя потърси книгата си за холандските майстори, в която знаеше, че ще намери въпросната творба. Отвори на картината и се загледа в масленото платно: метличносините щрихи на кърпата, хвърлена върху масата и колана на престилката на млекарката, осветени от светлината от прозореца.

Погледна към океана. Беше необикновено светъл и топъл ноемврийски ден, белите гребени на вълните се движеха по спокойната му повърхност чак до остров Гарднър. Беше хладно, за да работи в градината и Джоана се върна към задачата си.

В книгата пишеше, че не се знае точната дата на изрисуването на картината, но е някъде около 1658 г. Вещицата беше облечена в дрехи от 17 век, но картината помагаше да се стесни времевата рамка.

Преселниците са донесли европейската мода в Щатите. Имаше разлики в стила на обличане на млекарката и на духа. Платовете на дрехите на духа бяха мрачни. Роклята й беше скромна, покриваше я почти цялата, Джоана знаеше, че причината не е студеното време; косата й беше прибрана под шапка, яката на блузата под елечето беше плътно по шията и, ръкавите й покриваха китките (за разлика от тези на млекарката, те бяха вдигнати над лактите й), полата беше до колената. Всеки намек за плът, с изключение на лицето и врата, или части от тялото, които могат да се определят за чувствени (гърди, деколте, глезени, стъпала) бяха невидими. Джоана беше запозната със строгия и суров начин на обличане. Това момиче е живяло сред английски пуритани, както и самите Бошан. Заселниците на Лонг Айлънд бяха от същия вид, като тези, които заведоха дъщерите й до бесилките в Салем.

Джоана прецени, че момичето е на около осемнайсет, вероятно от работническа класа заради обикновената рокля — прислужница или фермерка. Последното беше привично за източната част на Лонг Айлънд, селскостопански район с много овце. Вероятно е била омъжена. Ако е имала брак, е била наричана „жено“ (краткото название на добрата съпруга в къщата), а не „госпожо“, което е било позволено само за елита. Джоана познаваше историята. Беше я изживяла.

През 1629 г. Крал Чарлс I подписва харта, с която осигурява на пуританите (отцепническа религиозна група) възможност да създадат английска колония в Масачузетс. Територията се разпростирала по целия източен бряг на Северна Америка, включително и през масачузетските щати (Салем и Бостън), Мейн, Ню Хемпшир, Род Айлънд и Кънектикът. В тази колония попадал и Мейдстон (Източен Хемптън), малкото градче Феърстоун (Норт Хемптън) и Остров Уайт (остров Гарднър). Макар Феърстоун да не присъстваше в регистрите, Джоана знаеше за него, защото беше споменато като старото име на Норт Хемптън в нотариалния акт за къщата й.

Целта на пуританите, пристигнали с пилигримските си обувки с катарами, била да създаде утопична общност, която да вдъхнови — или наложи на всички, създаването на град върху хълм, пример за християнско милосърдие, каквито ги е заложил водачът Джон Уинтроп.

Това ново чисто общество трябвало да се основава на Библията. С други думи, това е било теокрация, без разделение между църква и щат. Както е написано във втора книга от Библията: „Врачка да не се оставя жива.“

Пуританите съблюдавали сляпата вяра в Библията или поне така заявявали. Някои от тях искрено вярвали във вредите от вещиците и се страхували да не бъдат омагьосани и самите те превърнати във вещици („Ако това изобщо е лошо или възможно!“, помисли си Джоана). Виждали вещиците и магьосниците като жени и мъже, съюзници на дявола („Сякаш някога сме били!“).

Тези внушения били породени от чудноватото и похотливо въображение, но и подкрепени от предшестващите ги триста годишни гонения на вещици в Европа. Други пристигнали на тази нова земя и използвали ловът на вещици за постигане на собствените си егоистични цели: да достигнат до враговете си, да ги лишат от земята им (която отивала на обществен търг веднага след осъждането и обесването на човек) или за назидание на някой сектант, просяк или луда жена. Както и на жена, която не е била така хрисима и послушна, колкото би трябвало да бъде една пуританската жена или прекалено независимото, амбициозно момиче.

Накратко, ловът на вещици се превърнал в начин за установяване на йерархия в така нареченото „перфектно общество“. Тези, които преминали от тази част на океана, но не се вписвали в техните разбирания, е трябвало да се примирят и съгласят със социалните норми на болшинството. В противен случай били набеждавани за вещици или магьосници, независимо дали са били такива.

Преди процесите в Салем през 1692 г. обвиненията във вещерство нараствали главоломно в Нова Англия. Първият обесен в Северна Америка по това обвинение датира от 1648 г. (първото записано): Маргарет Джоунс, истинска вещица, живеела под прикритие като пуританска акушерка и лекарка в Чарлстън, Бостън. Сега Маргарет живееше с ново име в Лос Анджелис в къща в Топанга Каньон, където преподаваше йога, хомеопатия и помагаше за домашни раждания.

В това беше цялата ирония: вещиците винаги се връщаха. От друга страна смъртните, обесени за вещерство, никога не получаваха втори шанс. Хиляди невинни са изгубени в гоненията срещу вещици от 15 век.

Джоана закрачи към лавицата с книги и потърси книги за лова на вещици през 17 век в САЩ и по-специално за тези в Лонг Айлънд.