Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (48)

Майчина обич

Прекрасното й момче спеше в празната спалня, която й напомняше за отсъствието му и й причиняваше тъга. Беше запазила стаята подредена и чиста — така й се искаше да му е приятно — всяка сутрин му носеше закуска в леглото, за да го наблюдава как се събужда; сякаш слънцето изгряваше, щом отвореше очи.

Фреди най-после се беше измъкнал от ужасяващото и мъчително Необятно — празната земя. Сега просто трябваше да живее и да се наслаждава на удоволствията, които животът предлага. Като например майчината обич. Как е страдал, горкото дете! Подобно чувство беше равносилно на влюбване (макар че любовта на майката към детето й е безкрайна, постоянна и непоколебима). Могат да я плюят, колкото си искат, но тя няма да усети нищо. Напълно беше забравила, че отсвири Харолд на празника. Що се отнася до случая с полицията, не се беше притеснила и за момент, знаеше, че момчето й е невинно и че на тавана няма нищо. Това бяха незначителни проблеми, от онези, които се разрешиха лесно.

Не разбираше защо дъщерите й преиграваха толкова. Децата бяха заедно в дневната и Ингрид и Фрея бяха буквално истерични. Джоана седеше до Фреди на дивана, а той едва доловимо се дръпна от нея. Добре де, може би се е лепнала за него прекалено? Трябваше да внимава за това.

Ингрид стоеше до камината, а Фрея беше с лице към стъклените врати, гледайки към остров Гарднър, който беше потънал в мъгла.

— Мамо, много си… каква е думата, Ингрид?

— Заслепена?

Фрея се обърна към тях.

— Да, и се държиш все едно си пияна!

Напоследък Джоана беше постоянно усмихната и можеше да заблуди някого, че е пийнала — самата тя се беше уловила да си тананика — не, не някаква конкретна песничка, а просто си тананикаше.

— Пияна? — каза тя — Не съм! Просто съм щастлива!

Ингрид махна мъхче от полата си.

— Мамо, Фрея се опитва да каже, че историята около тризъбеца е много важна. Който е унищожил моста, е всемогъщ и е заплаха за нас, да не споменавам, че може да е пагубен не само за Мидгард, а и за деветте свята. Наша работа е да се уверим, че нищо лошо няма да се случи. Знаем, че си щастлива от завръщането на Фреди у дома, но имаме нужда от теб сега.

Джоана стана и хвърли дърво в камината. Посочи го с пръст и пламъците внезапно го обгърнаха. Разроши косата си. Момичетата имаха право; имаха проблем. Но не можеше ли да се наслаждава на завърналия се син? Само за момент? Освен това, имаше какво да каже за тризъбеца, но не беше сигурна, че момичетата искаха да го чуят.

— Фрея, ако искаш да чуеш мнението ми, ще ти го кажа.

Фрея и Ингрид се обърнаха въпросително към майка си.

Фреди стана и отстъпи назад.

— Мисля, че е бил Килиан — каза равно Джоана.

— Моля?

Джоана прокара ръка през дългата си коса.

— Защо мислиш, че елфите не могат да си го спомнят? Онази вечер беше като стена. Изглеждаше толкова, как да кажа, несериозен, безразличен? Дори не трепна, когато детективът опря пистолет в главата на Фреди. Ние не знаехме, че е Фреди, но все пак! А ти си щяла да правиш черна магия. Под чие влияние? Негово!

— Н…

— Не. Нека довърша. Деликатно е. Не виждаш ли? Килиан се опитва да те изиграе, като междувременно е омагьосал елфите. Никога не сме го виждали да практикува, защото не е искал ние да разберем колко е могъщ. Което означава, че е толкова могъщ, че не е нужно да размахва пръчица; просто хипнотизира с усмивка и всички малки войници се строяват и се бият за него. — Джоана постави ръце на кръста си. — А и трябва да има причина Килиан да е белязан със знака на тризъбеца. Как би обяснила това? Не го отричай. Чух ви да си говорите на вечеря. Виновен е, Фрея. Скоро елфите ще си го спомнят.

Фрея гневно гледаше майка си с отворена уста.

— Майко, не зная, откъде да започна…

Фреди сложи длан на челото си и клатеше глава.

Ингрид държеше Фрея за раменете, едва удържайки я.

— Хайде, Фрея. Не се връзвай. Мама не знае какво говори. Не е бил Килиан.

Фрея се влачеше и остави Ингрид да я изведе.

— Да се махаме оттук, Ингрид. Искам да покарам.

— Аз също — каза Ингрид. Продължиха към кухнята, докато Фреди ги гледаше умолително, но и двете отклониха погледа си от него.

— Ако искате да играем така, момичета, давайте! Правете си лагери. Давайте! Но Фрея, знаеш, че съм права! — извика Джоана зад гърба им. Запъти се към кабинета си, където затръшна вратата.