Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (27)

Вярваш ли в магии

По средата на часа за консултантски услуги все още имаше опашка от жители на Норт Хемптън, която се извиваше от чакалнята пред кабинета на Ингрид. Висока, бледа, болезнено слаба блондинка гледаше мрачно пред себе си, удряйки пета в пода; възрастни мъж и жена си бъбреха; жена със старателно направена прическа (очевидно подстригвана в другия край на Лонг Айлънд) си пилеше ноктите, докато детето до нея си играеше на телефона й.

В офиса на Ингрид ухаеше на изгорял градински чай, завесите бяха спуснати, на пода беше нарисуван пентаграм със свещ във всеки връх на звездата. Младият Сандър Ийстърли стоеше в звездата, облечен с изцапания си монтьорски гащеризон. Висок, двайсет и една годишен и толкова слаб, сякаш в гърдите му имаше вдлъбнатина. Беше с черна коса, сини очи и проблем с акнето.

Беше казал на Ингрид, че проблемът се е появил в гимназията и от популярно момче се е превърнал в неудачник. Беше посещавал множество лекари и дерматолози; беше изпробвал всякакви рецепти, традиционни и експериментални, както и рекламирани от известни лица с безупречна кожа панацеи. На кратко — нищо не беше му помогнало. Бяха го наричали с ужасни прякори и продължаваше да е „лицето пица“, лепнат му от малко дете. Сандър беше добър по математика и химия и почитател на Стивън Хокинг и Брайън Грийн. Бил е предложен за стипендия в престижния Масачузетски университет, но всичко пропаднало заради „недъга“ му. Работеше като механик в гараж в Норт Хемптън. Никога не се беше влюбвал, но това не беше проблем, защото за него любовта беше ефимерна. Ингрид му съчувстваше, макар да осъзнаваше каква щастливка е, че нейният недъг е невидим за очите.

Обърна се към него със затворени очи. Мърморейки под носа си, молеше боговете и духовете за напътствия. Сякаш пропадна през пода. Тялото й преминаваше през тъмнина, сякаш беше паднала в дупка, така, както Алиса падаше към Страната на чудесата — плашещо, но и вълнуващо. И изведнъж спря. Видя Сандър в недалечното бъдеще да чака изгрева на плажа. Дали това беше Норт Хемптън? Беше толкова красив, наистина, прекрасен с черната коса, разрошена от вятъра, само няколко белега, останали от акнето, което го измъчваше, които сега му придаваха характер. В пясъка имаше книга и тя успя да зърне корицата й — „Бхагавад гита“ — думите се прокраднаха покрай нея, докато тя продължи да пада надолу. След това изведнъж сякаш над гърба й се отвори парашут, който я дръпна нагоре. Сега се рееше лека като перце, наблюдавайки случващото се долу. Спускайки се, видя по-възрастен, уверен Сандър, който изнасяше реч на международна конференция. Рязко отвори очи.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Ще те освободя.

Ръцете й се движеха около главата, врата и гърдите му. Видя туптящото му сърце, обгърнато от черен катран. „Черно сърце“, помисли си изплашена, но тинята не беше проникнала в душата му. Ръцете й изстискаха черната течност. Повтаряше движенията, докато не можа да види всяка артерия, главната вена и аортата. Изтръска ръце над главата си, изпращайки лошата смес там, откъдето беше дошла. През сърцето му премина светлина и в този момент самата Ингрид усети освобождаване.

— Готово. Можеш да излезеш извън кръга, ще ти напиша няколко неща — рецепта, но различна от другите.

Сандър се усмихна и излезе от пентаграма.

— Чувствам се по-лек — отбеляза.

— Това е добре! — на листче върху бюрото й Ингрид направи списък, включващ йога, поемата „Багавад ита“, името „Мелъди“, списък с билки и отвари.

— Фрея, моята сестра, вероятно ще може да те снабди с част от тези билки, ако минеш през „Норт Ин“. Ако не ходиш по барове, пробвай в „Хол Фудс“ — подаде листчето на Сандър.

— Вероятно ще намина през бара. Благодаря ти, Ингрид. Не зная дали вярвам, но ще пробвам. Чувал съм страхотни неща за теб.

Ингрид изпрати Сандър до вратата, а отвън чакаха Табита и Хъдсън. Таби й се усмихна широко.

— Един господин е дошъл да те види! Разглежда най-новите ни книги.

— Твоят господин! — прошепна Хъдсън и повдигна вежда.

— Добре, разбрах! — каза Ингрид и двамата си тръгнаха, макар че по-точното описание за Табита трябваше да беше „заклатушка“. Ингрид погледна към чакащите хора.

— Искрено съжалявам — каза тя. — Ще трябва да се върнете утре. Изникна ми неотложна работа.

Опашката беше станала по-дълга и някои хора стояха прави, защото нямаше достатъчно столове. Колективно въздъхнаха. Беше дошъл ред на крехката блондинка, която приближи към Ингрид и я заговори с много тих глас. Ингрид се зачуди дали не говори така, за да не се счупи при по-голямо усилие. На пръв поглед лицето й не привличаше, но Ингрид забеляза перфектната симетрия, красотата, простотата и наивността, като рисунка с една линия. „Момичето може да е супермодел“, помисли Ингрид, но каза отново:

— Съжалявам. Елате по-рано на обяд и ще бъдете първа на опашката. Как се казвате?

— Мелъди — прошепна младата жена.

— О! — Ингрид се изненада да чуе името толкова скоро или че изобщо го чува — сякаш беше ехо от шепот, който беше чула в транса си със Сандър. Невероятният синхрон я накара да настръхне. — Да, моля ви, елате отново. Ще се погрижа да се видя първо с вас утре на обяд, Мелъди.

Клиентите разочаровани излязоха от чакалнята и Ингрид се върна в кабинета си, вдигна завесите, за да пусне светлината вътре. Сложи табелката в чекмеджето, изгаси свещите и изтри тебешира от пода. На вратата се почука. Ингрид се изправи, изтупа праха от тебешира, полепнал по полата й, и отиде да отвори.

— Здрасти. — Мат стоеше на вратата, облечен с бежово спортно сако и кафяви панталони.

— Влизай — тя сияеше. — Радвам се да те видя.

— Аз също. Имам предвид, че наистина е хубаво, че те виждам, Ингрид.

Тя затвори врата зад него и застанаха лице в лице в средата на кабинета й. Той сложи ръка на рамото й и я целуна по устните, изведнъж подскочиха при писък, последван от боботенето на глас, идващ от бедрото му. Не беше изключил уоки-токито си.

— Аз съм на Сийшел и Вайн. Заподозреният не е забелязан, край.

— Виси си там, Холдинг. Тоест, Холдинг, дръж позиция, край.

— Много смешно, Маккъски! Край.

Мат извади уоки-токито от калъфа му и го изключи.

— Извинявай за това!

— Било е включено в читалнята? — попита тя.

Мат я погледна смутено.

— Малко. Извинявай! Тук съм по работа.

Трудно беше да свикне с човека, който харесва толкова много. Ингрид се сети за снощното онлайн пазаруване на бельо и се изчерви, сякаш Мат можеше да прочете мислите й.

— Седни — каза тя.

Очевидно наскоро отново е имало на обир в Норт Хемптън и Мат искаше информация за бездомните деца, за които Ингрид му беше споменала. Без да й мигне окото Ингрид го излъга, че те със сигурност са напуснали града. Макар че елфите още се спотайваха на тавана на Джоана. Бяха обещали да се държат добре, но дали не се бяха върнали към пакостите си? Дали бяха свързани с обирите? Щеше да й се наложи да седне и да си поговори с тях. Изглеждаха така, сякаш се стараеха, но тя не успя да направила нищо по техния случай. Не успяваше да им помогне да си спомнят къде е домът им и мислеше, че са омагьосани, за да забравят къде е бил. Наистина трябваше да ги върне.

Ингрид потрепна, но се опита да увери Мат, че ги е видяла с очите си, качила ги е на автобус и ги е изпратила у дома.

— Няма ги. Бай-бай. Адиос. Сайонара — каза тя.

Мат потърка очите си.

— Сигурна ли си?

— Аз ги качих на автобуса и наблюдавах как отпътуват — подчерта тя. Чувстваше се ужасно, но се усмихна насила.

— Добре — каза Мат. — Много е странно, Ингрид. Имаме си работа с добре обучен крадец или група крадци. За разлика от останалите, този не оставя следи от влизане с взлом — без разбити ключалки или счупени прозорци. Не взима само малки неща, като бижута, но и големи предмети — картини, скулптури, някои от които са безценни.

— О! — отбеляза Ингрид. Със сигурност щеше да намери плячката някъде из къщата, ако елфите стояха зад кражбите. Картините заемаха място. Щеше да претърси тавана, да провери дали криеха нещо горе и да го върне незабавно. Елфите не крадяха за пари. Взимаха неща, които им хващат окото, независимо дали е мрамор или Пикасо; не разбираха и нямаха отношение към парите. Просто харесваха красиви предмети.

— Липсваше ми — каза Мат. — Казах ли ти го или само си го мислех?

— Мислеше си го — засмя се Ингрид.

Той се усмихна.

— Искаш ли да правим нещо този уикенд? Аз бих искал — изглежда й намекваше нещо.

— Разбира се — отвърна тя, чудейки се дали мисли за същото.