Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (59)

Завръщане у дома

Ингрид трябваше да намери разклонение на Дървото на живота, по което да върне елфите обратно в Алфхайм и смяташе, че знае точно къде да го намери. Порталът в дънера на дървото във „Феър Хейвън“ беше затворен след преминаването на Локи през него. Преминаването през центъра на Игдрасил беше забранено, това беше и причината за построяването на жълтия павиран път, който свързваше останалите осем свята като магистрала. Само мостът към Асгард беше разрушен, а пътят към него изгубен завинаги.

Според елфите жълтият път беше разрушен, но ако намереше разклонение на дървото…

Тя затвори натрупаните книги и страниците отново прилепнаха една към друга. Жанин щеше да ги върне обратно по местата им; така беше инструктирана стажантката. По-рано Норман и Джоана се бяха свързали с Ингрид. Килиан беше изчезнал, не вдигал телефона си и Джоана отишла до остров Гарднър, за да го потърси, уплашена, че Валкириите може да са го прибрали. Вместо него на спалнята в капитанската каюта на „Дракон“ намерила кратка бележка, адресирана до семейство Бошан, сякаш той ги беше очаквал: „Ще премина през портала. Искам Фрея да е в безопасност. Ваш, Килиан.“ Това по някакъв начин беше успокоило Ингрид — поне Килиан и Фрея бяха заедно.

Но сега елфите ги грозеше арест и депортиране. Беше време да ги върне в истинския им дом. Щом Мат е пуснал опашка след нея, така да бъде. Лесно можеше да се откачи. Значи ще играе грубо? Ингрид можеше да стигне до „ъки стар“ не само чрез шофиране. Макар напоследък да забелязваше, че магията й нещо е поотслабнала, надяваше се да не падне от небето на път към елфите. Връхлетя в кабинета си, грабна палтото, вълнената шапка и ръкавиците, даде няколко напътствия на останалите библиотекари и бързо излезе през задната врата към градината, взе едно гребло и полетя във въздуха.

Тя кацна, тупвайки на втория етаж на мотела, пооправи палтото и шапката си, слезе надолу по металните стъпала и свали ръкавиците си. Намери стаята зад ъгъла и почука. Вал отвори вратата и още с нахлуването си Ингрид заяви:

— Зная как да ви върна у дома!

Течът в банята значително се беше влошил; звучеше така, сякаш в стаята има водопад. Елфите, които ядяха около бюрото, я погледнаха със страхопочитание.

— Съвсем логично е — каза Ингрид, рязко сваляйки вълнената си шапка и шала. Свали палтото от раменете си, извади магическата пръчка от джоба му и хвърли всичко на леглото. Разкопча ръкавите си и ги нави до лактите. — Тук пристигнахте. Тук Фреди избра да се скрие. Порталът към дома ви е тук, в „ъки стар“.

Келда остана с отворена уста, а останалите продължиха да я гледат влюбено с объркани изражения на лицата. Ингрид тръгна към банята.

— Не, не, не, не отивай там! — извика Свен. — Ще намокриш хубавите си дрехи — изчерви се той, изгубил самоконтрол в тревогата си за нея.

Но Ингрид вече дърпаше дръжката, когато цялата подгизнала и изгнила врата падна от пантите си. Елфите вдигнаха ръце, за да помогнат на Ингрид, която приклекна, но вратата се разпадна пред нея.

В банята беше потоп, водата течеше от тавана и стените. Коритата на ваната и мивката (тоалетната беше предвидливо затворена) бяха препълнени и преливаха по белите плочки на пода, където се беше оформил басейн, пълен с чиста и тюркоазено синя вода като в Карибско море.

— Не виждате ли? — обърна се Ингрид с усмивка към елфите. — Това е свещена вода от клоните на Дървото на живота, от неговите листа. Трябва само да намерим правилната врата.

Ингрид се събу, преди да влезе вътре. Водата стигаше малко над глезените й, като плитък басейн. Елфите я гледаха от касата на вратата. Тя посочи с пръчицата си към стените, която сама смени посоката си и се наклони надолу към центъра на пода.

— Тук е. Елате да ми помогнете. Трябва да бъдем бързи. Искам да ви изпратя у дома, преди полицията да ви намери, иначе може и да не успея да ви измъкна — каза тя и усети как стомахът й се свива от притеснение при предчувствието за раздяла.

— Какво ще ни направят… органите на реда? — попита Келда.

Ингрид не знаеше. Ако смятаха, че елфите са незаконни емигранти, щяха да ги депортират обратно към дома им… но къде беше той? Елфите можеха да лежат в затвора с години, преди да излезе решение за изпращането им обратно. — Не зная и не мисля, че искаме да разбираме.

Ирдик и Свен влязоха. Сифонът се измъкна лесно, сякаш нямаше болтове. Келда вкара малката си ръчичка в дупката, дръпна нагоре и плочките около сифона се изкъртиха. Ингрид беше на колене, мокра до кости. Махнаха плочките и започнаха да изгребват бяла мазилка, подобна на мокро тесто. Елфите формираха поточна линия, отстраняваха и пренасяха плочки и мазилка и ги хвърляха върху останките от вратата.

Водата започна да се оттича надолу през пукнатините, които бяха направили; някои от тях бяха достатъчно големи, че да се мушне ръка през тях; всичките оформяха квадрат. Под повърхността се виждаше твърда плоскост, изработена от масивно тъмно дърво: врата около метър на метър, върху която имаше резба на Игдрасил. Отвориха я, мушкайки ръце в една от пукнатините. Още с отварянето й водата се стече надолу по дървените стъпала, които водеха до клон. Ингрид залегна, готова да провре глава през вратичката. Първоначално се стъписа от страхотната врява: чуруликане на птички, жужене на насекоми, тропане, цъкане, пулсиране. Под големия клон се виждаха много други, които се разпростираха докъдето можеше да стигне погледа; клони с огромни месести листа, капеща вода и росни бели цветове, които излъчваха аромат на гардении. Няколко от елфите се бяха мушнали покрай Ингрид и облегнати на коремчетата си, гледаха надолу и се възхищаваха.

— Добре, трябва да ви свалим до този клон — каза Ингрид. — След това ще следвате пътя към дома си. Ще затворя вратата веднага щом се уверя, че всички сте се качили на него.

— Не! — извика Ирдик.

— Не може ли да го направим някой друг ден? — попита Вал.

— Бъзльовци! — каза Свен, пушейки цигара. Беше минал на зелени „Американ спирит“, които криеше в ръкава на тениската си.

— Не искам да си ходя! — измрънка Ниф.

— Нито пък аз! — каза Келда. — Тук ми харесва. Искаме да останем. И искаме да ти помогнем да откриеш онзи, който ни накара да откраднем тризъбеца.

Ингрид преметна назад кичур от косата си.

— Знам — каза тя замечтано.

— Какво по…? — чу се глас от стаята.

Ингрид бързо се изправи, сякаш гласът я събуди от сън. И видя Мат. Беше мръсна, мокра и трепереше. Помисли си, че изглежда плашещо. Елфите усетиха неспокойството й, събраха се и застанаха зад нея.

— Как ме откри? — попита Ингрид. Нямаше начин да я е проследил във въздуха.

Мат сви рамене.

— Предчувствие, както се казва — приближи се към нея, от уоки-токито му се чуха гласове.

Беше твърде късно. Скоро никой нямаше да си ходи у дома. Единственото място, където отиваха, беше в затвора, в това число и Ингрид.