Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (39)

Бъди фриган или умри

Ингрид се събуди рано сутринта преди Джоана, за да направи закуската на елфите. Исканията им бяха конкретните: рохки яйца в самостоятелни купички, масло, бри или синьо сирене, сух салам, портокалов сок (Келда й каза, че го предпочитат прясно изцеден, но това не беше петзвезден хотел), шоколад (който ги превъзбуждаше и Ингрид го премахна от менюто им) и домашен хляб или пай, направени от Джоана, както и всичко, което можеше да качи на тавана.

Радваше се, че елфите са при нея. Държаха мислите й далеч от случилото се с Мат онзи ден: щом си спомнеше за това, цялата се изчервяваше. Въпреки че в действителност споменът беше сладък и секси, допирът на кожата му, колко много й хареса да го гледа и да му позволи и той да я наблюдава по онзи начин. Какъв беше проблемът? Беше готова. Чувстваше се готова. Желаеше го, а вместо това… Не можеше да мисли повече за това. Имаше си причина да я наричат „скованата Ингрид“. Не се учудваше, че още не я беше потърсил.

Мина на пръсти покрай стаята на Джоана, носейки тежкия поднос. Келда и Ниф я пресрещнаха на стълбите, за да й помогнат, след като отключи вратата на тавана. Елфите огладняваха значително сутрин заради активните си вечерни часове.

Ингрид не разбираше защо отварата на Фрея не им подейства, както не подействаха и нейните заклинания и амулети — торбички с венчелистчета от еделвайс, поставени под възглавниците им. Все още нямаше идея къде е техният дом, описан със загадъчни подробности от тях: къщи на дървета и подземни работници, нещо, което започва с „А“. Ингрид не ги обвини, че си измисляха, за да я успокоят.

Постави таблата на импровизираната маса, врата подпряна на щайги, и елфите се събраха възторжено, карайки се кой, какво ще хапва.

— Шшт, не така шумно! — предупреди ги тя. Ирдик беше зад нея и дърпаше халата й.

— Какво искаш, Ирдик? Не ми казвай, че храната не е достатъчна. Просто трябва да си бърз като другите, за да си вземеш порция.

— Не е това, Ерда. Друго е — каза той.

Ингрид повдигна вежда.

— Миналата вечер се ровихме в боклука като примерни фригани…

Ингрид се засмя.

— Фригани? — беше истински развеселена. — Вие наистина сте приобщени.

Всички на масата спряха да взимат храна и погледнаха с очакване Ингрид. Свен се изкашля като истински пушач и избоботи:

— Фригани-мигани, Ирдик се опитва да ти каже, че видяхме някого.

— Кого? — попита Ингрид. Започнаха да се надвикват и тя не разбра нищо от казаното. Прочисти гърло и елфите замлъкнаха. Бяха по-послушни и това я зарадва. Сякаш дресираше кученца. Приближиха се към нея.

— Добре, един от вас да ми обясни спокойно.

Ниф вдигна ръка високо, викайки „Аз, аз, аз“, а Келда я гледаше през черната си маска. Ингрид сложи ръце на кръста си.

— Добре, Ниф, давай!

Красивите, тъмни мигли на елфа запърхаха и Ниф внезапно се засрами, че беше посочена. Облиза устни и проговори:

— Видяхме някого, който ни изглеждаше познат. Затова се скрихме в уличката и го наблюдавахме.

Ингрид се изненада.

— Кой беше? Някой от вашия дом?

— Не. Бе този, който ни о-о-отпрати. — Каза Вал. Всички го гледаха. Вал потопи късче хляб в жълтъка си и си хапна. — Ние му направихме услуга, който и да е, а той ни прокуди от дома. Мислим си, че се е случило така. Разпознахме го.

— Хм, как изглежда той?

— Висок, едър мъж, хубав — каза Келда.

Описанието беше неясно и не беше от полза.

— Може ли да сте по-конкретни? Какъв цвят е косата му? Колко е висок? Колко едър? Як ли е или дебел? С какво беше облечен?

Започнаха да се надвикват и всеки от тях беше с различно мнение. Някои спореха, че косата му е руса, други, че е кестенява. Но всички се съгласиха, че навън е било тъмно и че всички го бяха разпознали. Само че не можеха да си спомнят до кой точно контейнер го бяха забелязали, което с нищо не помогна и на Ингрид.

Тя въздъхна. Поне се доближаваше до разрешаването на загадката, колкото и бавно да събираше информация. Трябваше да открие кой беше мъжът и да разбере, какво беше сторил на елфите, та те да забравят всичко. Може би тогава би могла да ги върне у дома им.