Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (32)

Надлъгването

Серия светкавици разкъса пелената от метално сиви облаци. Върху колата започнаха да се изсипват големи, едри, твърди капки дъжд. Чистачките се провлачваха, докато Фрея стискаше волана и се опитваше да види през стичащата се по прозореца вода. Папурът и тръстика се клатеха покрай малкия път под напорите на бурята. Навън беше ужасно — студено, ветровито, а сега и този пороен дъжд. Отби на паркинга на „ъки стар“ и облече синия дъждобран, който държеше на задната седалка. Дръпна качулката върху червеникавата си коса, която ставаше дразнещо наелектризира по време на бури, грабна пазарската чанта с храна от пасажерското място и побягна като бясна към входната врата на Фреди. Намокри се от падащата от входа надолу вода. Мястото изглеждаше като потъващ кораб. Фреди й отвори. Тънките стени и прозорци дрънчаха от вятъра и тя чу капене от банята. Като теч, който би я подлудил. Фреди все торбата и помогна на сестра си да свали дъждобрана и да го сложи на закачалка до вратата. Беше облечен с джинси, пуловер и наметнат с одеяло върху раменете. Печките не вършеха работа и в стаята се усещаше миризма на плесен. Вътре беше много влажно.

— Благодаря ти за храната, Фрея. Нямаше да се справя без теб с това висене пред компютъра — приближи я, за да я прегърне, но тя не го забеляза, изплъзна се от прегръдката му и се запъти към бюрото.

— Не мога да остана дълго. Наминах да те проверя. Какво става, как я караш?

„Вися пред компютъра“, помисли си скептично тя, вдигна химикалка от бюрото и я хвърли обратно. Изглеждаше подредено, трябваше да му признае.

— Значи просто висиш пред компютъра?

— Да… точно — каза нервно той и започна да човърка ноктите си. Изглеждаше развълнуван, сякаш искаше да каже нещо повече, но се спираше. — Ти как си? — думите излизаха от устата му скоростно. — Килиан каза ли ти нещо… нещо, което би могло да ми е от полза?

— Не! Разбира се, че не! — каза Фрея, изпълнена с подозрения.

Наблюдаваха се, сякаш опитваха да прочетат нещо един в друг, да настроят близнашката си интуиция, но всеки се сблъскваше в стена.

Фреди сви рамене.

— Е, аз не мога да си тръгна. Знаеш, Фрея. Не мога да рискувам Валкириите да ме намерят. Докато не разбера какво да правя, не мога да изляза от тази стая.

Значи брат й я лъжеше най-безочливо. Със сигурност го беше видяла на уличката зад „Норт Ин“. Никога не го беше хващала да лъже, не и нея. А и това не беше присъщо за Фреди; беше твърде искрен, като самото слънце. Макар напоследък да бе раздразнителен, а не светъл и постоянен. Ако не беше права? Ако не познаваше Фреди? Сети се за Бран и неговата измама.

— Какво не е наред, Фрея? — Фреди се доближи до нея, но тя отстъпи назад.

— Всичко е наред, Фреди. Просто бързам — беше се обърнала и взимаше дъждобрана от закачалката. — Трябва да отворя бара. Минах набързо, за да ти оставя храна — мислеше за последните си моменти с Локи. Може ли да се е завърнал? Може би това е той, но преобразен? Дали не я беше измамил отново?

След като падна в капана на Локи и бяха правили любов, той беше обвързан с нея, задължен да й се подчинява завинаги. Беше го накарала да й даде пръстена, с който се придвижваше между двата свята, беше се завърнал през дупка в Игдрасил, Дървото на живота, което също свързваше световете, откакто той съществува. Но преди да премине обратно през Игдрасил, той беше промърморил нещо на неразбираем за нея език. Дали не й е казал, че ще се върне?

Може би бе обречена завинаги да бъде с Локи — богът на злото я преследваше през вечността като албатрос, който никога не си почива. „Приличаме си повече, отколкото мислиш, скъпа Фрея.“ Беше ли се върнал като нейния близнак, за да й го докаже?

Пресегна се към дъждобрана и усети, че я хванаха за ръцете. После Фреди, или Локи, я завъртя. Погледнаха се в очите. Ако се постараеше, щеше ли да види безскрупулната му душа през големите сини очи на брат си?

— Какво те прихваща, Фрея?

Дали се опитваше да я манипулира, да си играе с най-съкровените и чувства? Локи я познаваше добре. Знаеше колко е привързана към Фреди.

— Съжалявам. Бурята ме изнервя и наистина трябва да отивам на работа — каза тя.

Той наведе поглед към нея.

— Сигурна ли си, че не си намерила нищо? Нищичко? Нищо, което да те накара да помислиш, че брат ти е прав? Че може да има нещо в Килиан, за което ти не ми казваш?

— Божичко, Фреди, вече ти казах. Не съм! — със сигурност нямаше да му каже, който и да беше той, за тризъбеца на гърба на Килиан. Вече не беше сигурна в нищо, освен че трябваше да излезе навън.