Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (35)

Винаги ще те обичам

Срещнаха се на любимото им място, тяхното скрито пристанище. Фрея не можеше да се пребори с желанието. Беше плътско — устните му, сладкият му дъх, нежната кожа, усещането на жилите по тялото му, непринудената благодарност, с която тялото му прегръщаше нейното. Беше нетипично хубав ден. Над стъкления купол на оранжерията се виждаха перести облаци, синьото бавно се процеждаше през тях. Стояха на ръба на езерото с лилиите, Килиан прокарваше пръсти през водата, гледаше Фрея.

— Трябва да има причина… — каза тя. Говореха за луничките на гърба му.

Той изкара ръката си от езерото, сложи пръсти на устните й и ги плъзна към брадичката.

— Ш-ш-шт. Наслаждавам се на времето ни заедно. — Светлината правеше косата, страните и устните на Фрея да изглеждат прасковени, деликатно оранжево-розови. Той стоеше до нея спокоен.

„Няма начин да е виновен“, помисли си Фрея. Чувстваше го с цялата си същност. Тя знаеше най-добре. Ако в миналото на Килиан е имало насилие, тя щеше да има видение, в което да види най-крайните емоции, противоположните крайности — любов и гняв.

На моменти се беше съмнявала в него, разбира се, когато виждаше нещо ужасно и празно в погледа му, но смяташе, че това е било в резултат от непрестанния тормоз на Фреди. Сега, щом погледнеше Килиан, виждаше само доброта. Не бе омагьосана, както когато беше влюбена в Бран — когато Локи я беше омагьосал, беше замъглил преценката й, така че да не види злото в него. Тогава тя беше позволила да бъде измамена, но този път знаеше, че не е така. Очите й бяха широко отворени и виждаше истинското лице на Килиан: добър човек, самата доброта. Независимо от знака на гърба му.

Чувстваше се неспокойна въпреки спокойствието на Килиан. Беше се оставил на съдбата поради факта, че носеше знака на тризъбеца. Тя трябваше да разбере какво се беше случило в този съдбоносен ден на разпадането на моста. Трябваше да освободи Килиан. Сигурно беше станала някаква грешка.

— Трябва да запълним празните места в паметта ти и да разберем точно какво се е случило — каза тя. — Опитах се да направя противоотрова срещу амнезията, пробвах я, но не подейства. Сигурно има друг начин.

Килиан се засмя.

— Пробвала си я? — гледаше лицето й толкова отблизо, сякаш се опитваше да улови всяко трепване, за да запази израженията й завинаги в съзнанието си.

— На пациент в болница — излъга го тя. Не искаше да го запознава с историята на елфите на Ингрид. Сега си имаше други тревоги. — Отварата не струваше. Но, ако…

Килиан взе ръката на Фрея в своята с каменно изражение.

— Скъпа, няма какво да направиш. Ако Фреди казва истината, ще отида в Необятното. Трябва да бъда наказан за действията си, независимо дали ги помня или не. Ако съм виновен, съм виновен. Ще си изкупя вината. Никой друг не трябва да понася моето наказание.

Фрея не понасяше дори само мисълта да бъде разделена с Килиан. Ако той е отговорен за това, трябваше да има причина. Няма начин да го остави в Необятното. И в наивен опит да го предпази, Фрея се хвърли на врата му и го придърпа плътно към себе си, сякаш Валкириите всеки момент щяха да се появят и да го отделят от нея.