Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (5)

Глава втора
Странник в нощта

Ингрид Бошан вървеше между рафтовете на Обществената библиотека на Норт Хемптън и тананикайки си, подреди няколко книги по пътя към сектора за деца. Беше облечена в елегантен тъмносин костюм и нови обувки с високи токове, а косата й беше прилежно прибрана в рус кок на тила. Почиваше си от реставрирането на чертежи от Едуардската епоха, открити в старинно бюро в рушащо се имение, дадено на търг в покрайнините на града.

Учебните занятия бяха приключили преди час и децата бяха започнали да се записват в библиотеката, а тийнейджърите да преглеждат най-новото „травмапорно“ (както Хъдсън наричаше новата мода в „тъмния“ жанр за тази възрастова група читатели), да учат в кабинките, а най-малките очакваха часа за четене на Табита. Табита имаше мелодичен глас и Ингрид смяташе, че беше пропуснала възможността да стане актриса; тя така добре задържаше вниманието на децата върху себе си. Ингрид искаше Табита да се чувства удобно, защото беше едва в петия месец от бременността си, а изглеждаше така, сякаш ще роди всеки момент.

Ингрид въздъхна с облекчение, след като огледа зоната за четене с еркерни прозорци, които гледаха към градината на библиотеката, зад която се виждаха брегът и разбиващите се сиво-зелени вълни. Един тийнейджър се беше излегнал на две големи оранжеви възглавници и на Ингрид и се наложи да потърси друга, по-малка за гърба на Табита. Момчето имаше пънкарска прическа и се беше навело над един от новите четци, които беше купила по настояване на Хъдсън.

— Не можем да изоставаме! Бъдещето е тук и ти трябва да си наясно с това повече от всеки друг — беше казал той, намеквайки за дарбата й.

Краят на лятното събиране на средства означаваше, че библиотеката вече не е на ръба на оцеляването и парите дори й стигнаха за закупуването на дузина от електронните устройства. Не можеше да си представи, че някой би се отказал от интимното преживяване с шумолящи между пръстите страници и бърз поглед върху цветните корици. Не разбираше удоволствието от четенето на скрап, но ако това бе нужно за съживяването на библиотеката, така да бъде.

Това, че предишният кмет беше умрял скандално — беше се обесил в долнопробен мотел след убийството на малолетно момиче, което го бе отхвърлило — наистина беше тъжен и трагичен факт — но въпреки всичко беше основната причина за спасяването на любимата на Ингрид библиотека, нейния втори дом, нейното убежище. Това беше добрата страна на случилото се. Трагедията доведе след себе си млад и интелигентен кмет — Джъстин Фронд, който искаше да опази малкия град от големите вериги и предприятия. Той дори пожела да включи сградата на библиотеката в списъка с исторически забележителности.

— Задава се голям товар! Пазете се! — избоботи Хъдсън, който направляваше Табита през стаята за четене с ръка, сложена на гърба й, а другата на китката й.

— Хъдсън! — смъмри го Ингрид, която подреждаше възглавниците в спретнат полукръг към стола на Табита.

— Е, вярно — каза Табита, — но все още имам два крака и мога да ходя, Хъдсън! — Лицето й беше закръглено, а бузите й зачервени. Бременността я подмладяваше, изглеждаше по-жизнена, а русата й коса беше станала по-блестяща. Не можеше да спре да яде и си взимаше два обяда — просто за всеки случай. — Зная. Ставам толкова голяма.

Хъдсън оправи възела на лилавата си вратовръзка, оглеждайки Табита. Сложи върха на показалеца си между устните си и захапа нокътя му.

— М-м-м…

— За бога, бременна е — сряза го Ингрид.

— По-тихо, в библиотека си, Ингрид — напомни й той. — Щях да кажа, че е прелестна.

Тримата приятели се засмяха.

— Както и да е, Таб, ще свалиш излишните килограми много бързо, щом започнеш да… Как му казвахте на това? — той щракна с пръсти, търсейки думата.

— Кърмене…? — попита несигурно Ингрид.

— Да, това! — повдигна веждата си. — Изгори тези калории, скъпа! — Хъдсън се завъртя на петите си и ги остави да завършат приготовленията за часа за четене.

Ингрид чувстваше умора, докато набираше кода на алармата, за да заключи библиотеката. Часовете след училище бяха много неспокойни и тя беше останала до късно, за да работи върху новата великолепна скица. Плюс това, тя беше възобновила вещерския час или т.нар. „консултантски услуги“, всеки делничен ден от дванайсет до един часа на обяд. Вместо ценоразпис имаше списък с различни възможности за дарения. „Спонсорирайте идването на вашия любим автор в обществената библиотека на Норт Хемптън“, пишеше в надписа. „Предните колони на сградата и градината от XIX век имат нужда от вашата помощ!“ Беше се върнала обратно към магиите и този път не трябваше да се крие. Намираше го за удовлетворяващо. Да помага на хората с магията си я караше да се чувства освежена и ободрена. Ингрид правеше това, което зависеше от нея. Нали е научно доказано, че и най-малкият акт на добрина удължава живота на хората? Тя така или иначе ще живее вечно, но имаше тръпка в това да е от полза на някого. Но днес спешните случаи бяха един след друг и имаше нужда да се прибере у дома.

Ингрид пресече улицата и мина през близкия парк, закопчавайки яката на вълненото си палто. Въздухът беше мразовит и вятърът се беше засилил. Есента най-сетне бе дошла. Беше тъмно и в парка, пълен с борове, кленове и вечнозелени дъбове заедно с тук-там поставените пейки и лампи, се забелязваха танцуващи сенки най-вероятно от клоните, повдигани и задвижвани от вятъра.

По-бързо беше да мине през парка, отколкото да го заобиколи, после напряко към плажа и наляво по малка алея, която водеше към къщата на Джоана. Ингрид винаги минаваше по този път, но сега се поколеба.

Укори се, че е такава бъзла само защото беше по-тъмно от обикновено и че беше помислила да помоли Оскар да я изпрати до вкъщи. Най-вероятно грифонът се беше сгушил в ъгъла пред къщата и издаваше хъркащи звуци. Вършила бе много по-страшни неща от това да мине през парка на това тихо и спокойно градче.

Въпреки всичко, Ингрид се стегна, когато навлезе в него и пое по малката алея. Забърза темпото, когато дърветата около нея се разшумяха. Всичко наоколо беше толкова слабо осветено, а тракането от токчетата й се чуваше толкова високо. Чу стенание и скърцащ звук, но облекчено въздъхна, когато разбра, че идва от детската площадка пред нея — най-вероятно вятърът блъскаше някоя люлка.

Когато приближи към зоната за игри, на Ингрид й се стори, че видя нещо, макар да беше трудно заради черните гумени постелки на земята и мъждукащата светлина от лампата. Изглеждаха като няколко детски силуета на катерушките и люлките. Беше странно деца да играят по това време на нощта. Малкото родители, които познаваше в Норт Хемптън, следяха стриктно за ранното лягане на децата си. Порив на вятъра мина през дърветата и Ингрид чу шепот, тропот от стъпки… или просто чуваше шумоленето от боровите иглички и листа и го бъркаше с друго. Може би чуваше и виждаше неща, които не бяха там.

Щом се приближи до уличната лампа разбра, че площадката е празна и люлките се люлеят сами. Въздъхна с облекчение. Беше толкова притеснена от скърцането, че пропусна да види дрипавия силует на метри пред нея, който тромаво приближаваше. Дъхът й секна и веднага се сети за информацията от местните новини, която предупреждаваше жителите на Норт Хемптън за увеличаването на броя на обирите. Нищо чудно, че се беше поколебала дали да мине напряко: новината беше минала покрай ушите й и подсъзнателно я е тревожила. Би могла да се обърне и да изчезне, но с тясната пола и високите токчета не можеше да бяга. Страховитата фигура продължаваше да се клатушка към нея, спирайки от време на време на алеята с особена, несигурна стойка.

Ингрид държеше главата си изправена и не промени посоката си на движение. Донякъде това беше проява на инат от нейна страна. Защо да се връща? Беше стигнала дотук и почти беше прекосила парка. Не носеше много със себе си, имаше около двайсет и шест долара и малко дребни и с удоволствие би ги дала, ако крадецът я пусне по пътя й. Най-вероятно беше просто беден бездомник, който търсеше къде да пренощува.

Когато тя и странникът се приближиха, успя да го огледа по-добре на слабата светлина: странно малка глава за почти двуметровото тяло; мръсно лице; подутина или гърбица; тъмни блестящи очички; и дълго палто, което беше изпокъсано и протрито.

На няколко крачки от него можеше да настрои сетивата си и бързо да надникне зад повърхността и да разбере нещо за него.

Но не видя нищо. Ингрид се намръщи.

Докато се разминаваха, изведнъж странникът се завъртя настрани, втурна се към нея, сграбчи я и запуши устата й с ръка. Ингрид се опита да изкрещи, но в устата й имаше нещо — вероятно кърпичка, напоена с хлороформ — и се почувства сънлива. Усети тревожна суматоха около себе си, но не можеше да отвори очи, за да види какво се случва: чуваше суетящи се хора, които се движеха напред-назад и говорещи на непознат език. Опита да ритне с крака, да се бори с ръце, но тялото й не отговаряше на командите, които умът й му даваше. Не можеше да си спомни заклинание, което да премахне парализата и думичката се изплъзваше от ума й.

— Прав си. Това е Ерда — чу се глас. Имаше нещо успокоително в това да чуе старото си име. Или гласът беше казал Ингрид? Вече не знаеше какво бе чула и се предаде, защото се чувстваше твърде уморена, докато я дърпаха встрани от пътеката и я влачеха по боровите иглички и камъните.