Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (36)

Като молитва

— Не ми звучиш като болна. Радвай се, че аз вдигнах телефона. Следващият път, когато се правиш на болна, пробвай да говориш с главата надолу. Това е най-добрият трик за симулиране на настинка — каза Хъдсън.

— Главата ми виси надолу. Ти ми беше казал да правя така, но очевидно не е най-добрия трик — отговори Ингрид. — Следващия път ще си защипя носа и ще кашлям — засмя се тя и седна на леглото. Беше решила да избяга от работа и предния ден го планира с него.

— Нервна съм — прошепна тя.

— Затвори очи и си мисли за Англия — каза Хъдсън, който изобщо не помагаше.

— Благодаря много — разглеждаше ръцете си, краката си, ноктите лакирани в бледо розово.

— Успех! Да скъсате… химен?

— Отвратителен си — беше права и се оглеждаше в огледалото в спалнята. За момент не се позна. Косата й беше вдигната, няколко кичура се спускаха покрай лицето и врата й. Беше сложила очна линия на клепачите си в стил Одри Хепбърн, както и малко руж и червило, за да подчертае тена си. Беше облечена с прилепнала вълнена рокля, която стигаше малко над колената й.

— Хей, Ингрид! — изгърмя от телефона точно преди Ингрид да затвори.

— Да?

— Обичам те.

— Обичам те повече!

— Не, обичам те най…

Ингрид затвори телефона. Обожаваше Хъдсън, но беше време. Ръцете й се бяха изпотили и ги избърса в леглото си. „Много секси“, каза си.

Сложи чифт черни чорапи и черните си високи обувки, наметна си шлифера, защото беше необичайно топло, взе си чантата и тихо слезе към долния етаж. Мина на пръсти покрай кабинета, където видя Джоана, забила нос в купчина книги — не искаше да обяснява защо си е взела почивен ден и много тихо излезе навън. Къщата беше модерна, доста по-лъскава, отколкото Ингрид предполагаше — елегантен циментовостъклен куб, затворен между две тънки, хоризонтални, бели платформи. Намираше са на върха на хълм и стърчеше от една скала, подпрян от две кокили. Поддържаната морава, яркозелена, беше засенчена от три големи евкалиптови дървета. До входната врата водеше пътека от кръгли камъни, върху които тя подскачаше, сякаш преминава през поток. Натисна звънеца.

Мат беше бос, облечен с дънки и тениска — изглеждаше очарователен и небрежен — отвори вратата и лунички лъснаха по носа и бузите му.

— Болничен?

— Да — усмихна се тя.

Мат се ухили.

— Какво съвпадение, аз също съм болен, Ингрид! — пошегува се той.

Той също беше звъннал в работата си, преструвайки се на болен. Беше се обадил на Ингрид много скоро след последната им среща в библиотеката, за да й каже, че няма да дочака до уикенда, за да я види, когато му дойде брилянтна идея: да се престорят на болни преди него. „Няма ли да е забавно?“, беше казал. Тя ужасена отвърнала, че не могат да го направят, но идеята й се стори прекрасна. Винаги е била толкова изпълнителна и никога не беше бягала от работа. Защо не? Можеше да се поотпусне за разнообразие.

Мат я покани вътре и я въведе в почти голата всекидневна с тераса с изглед към морето: светъл дървен под, стъклена масичка с ваза, в която беше поставена една-единствена кала, три кожени стола, метален лампион с дълго рамо, напомнящо на елегантна гъба и лъскав сив диван.

Единствената част от стаята, която не беше минималистична, бе библиотеката, от пода до тавана по цялата стена, пълна с различни книги, които се струпваха и на купчини по пода. Стаята беше пълна със светлина и ухание на море.

— Уау! С полицейската заплата? — попита тя и бързо сложи длани на лицето, защото усети как се изчервява.

— Е, не е като къща от Франк Лойд Райт вдигна рамене.

— Изобщо. Толкова е семпло, красиво и… чисто… — Ингрид извиваше врата си, оглеждайки наоколо. — Много съм изненадана.

— Ще си кажа речта.

— Речта? — попита Ингрид, чудейки се дали Мат я казва на всички жени, които го посещават.

— Ще ти обясня как така живея тук — каза Мат.

— О, разбира се — отвърна Ингрид.

— По-малкият ми брат е архитект — каза той.

— Това ли е? Доста кратка реч — подразни го тя.

— Платих образованието му. Той е най-добрият ми приятел — каза той простичко. Ингрид „видя“ историята зад думите му, видя жертвите, които Мат беше направил, за да помогне на брат си да постигне успеха. Както и споровете с възрастен мъж, който иска и двамата му синове да бъдат полицаи.

— Сигурно го обичаш много — усмихна се Ингрид.

— Достатъчно за него и за къщата. Радвам се да те видя — каза той и сложи ръце на раменете на Ингрид.

Макар Ингрид да се трогна от историята за къщата и красотата й, неговата внезапна близост я изнерви. Усмихна му се и отиде към терасата през стъклените врати. Чувстваше се притисната в тази стъклена кутия.

Времето беше ясно и можеше да види остров Гарднър. Разкопчаваше шлифера си, наблюдаваше „Феър Хейвън“ и забеляза нещо, което проблясваше като скъпоценен камък. „Оранжерията“, помисли си тя и се зачуди дали Фрея и Килиан бяха там. Сутринта сестра й беше казала, че отива там.

За момент Ингрид се почувства неудобно и ужасно неопитна, особено на фона на Мат, който изглеждаше толкова уверен в тази къща с изглед към Атлантика. Тя беше момиче, а той мъж, пораснал мъж, докато за неин срам, тя все още живееше с майка си. Беше безсмъртна, но беше дете. Беше си взела почивен ден, който да прекара с него в леглото. Това беше. Почувства се смешно като трийсет и две годишна тийнейджърка.

Той мина зад нея и бавно свали шлифера от раменете й.

— Наричат ги перести облаци, когато приличат на…

— На перата на птица. Зная и аз чета романи, Мат — каза тя.

Той се засмя и я целуна по тила. Тя се обърна и Мат взе чанта й и напълно свали шлифера й. Лицето на Ингрид поруменя. Гледаше надолу към босите му стъпала — бяха големи и добре оформени. Всичко в него й изглеждаше перфектно.

— Ако това е да си „болен“, ми харесва. Мисля, че трябва да пазим леглото и да се възстановяваме — усмихна й се палаво.

— Относно това…

— Хайде, нека те разведа. — Хвана я за ръка и преметна връхната дреха и чантата й на един от кожените столове. Ингрид почувства облекчение, но той се спря и я погледна с момчешко вълнение. Личеше си, че изпитва удоволствие от присъствието й в къщата.

— Забравих да те попитам, искаш ли питие?

— Не пия през деня — отговори му бързо тя.

— Аз също. Така е по-добре. Хайде! — дръпна я той за ръка.

Какво значеше „така е по-добре“? Дали нямаше предвид секс без алкохол? Дали не си мислеше, че ще правят секс? Нали за това беше дошла? Цялата работа с прикования към леглото болен беше метафора на секс. Ало! Беше развълнувана да се отдаде на Мат, но щеше да й се наложи да му разкрие някои неща. Можеше ли? Ако го скриеше, той щеше ли да разбере, че е девствена? Момчетата разбират ли такива неща? Спомни си реакцията на Хъдсън, колко сериозно я погледна, когато разбра, сякаш девствеността беше болест след определена възраст. Ами ако я помислеше за странна и че нещо с нея не беше наред? Че никой не е бил достатъчно привлечен от нея, за да спи с нея? Това, разбира се, не беше вярно. Получаваше много предложения. Просто отклоняваше всичките. Може би с нея наистина нещо не беше наред?

Мат й показа кухнята и трапезарията, метал с бели плотове и бял под — всичко с безупречни изчистени линии. Ингрид се отпусна и се запъти към една от затворените врати.

— Какво има тук? — попита тя.

Мат се забърза и притисна с гръб вратата. Поведението му изведнъж се промени. Изглеждаше… разстроен? Изнервен.

— Просто стая, в която събирам разни неща… разхвърляна е.

Ингрид се засмя.

— Вече наистина искам да я видя — подразни го тя, опитвайки се да стигне до дръжката. Той хвана ръката й. Не беше грубо, но беше твърдо хващане. Придърпа я към себе си, докосна лицето й и я целуна. Тя се разтопи, когато усети докосването и дъха му. Целувките му я караха да се чувства по-жива от всякога. Миришеше хубаво, на свежо окосена трева, на океан, на живот.

— Мислих, че няма да имаме тайни — напомни му тя, макар самата тя да криеше много.

— Ще ти покажа, но не днес. Обещавам. Хайде, да се качим горе.

Беше толкова сладък, че Ингрид не можа да сдържи усмивката си. Хвана я за ръка и я поведе към спалнята. На този етап тя не можеше да отрони и думичка, затова се остави да я въведе в стаята, в която светлината проникваше във всеки ъгъл. Там нямаше къде да се скрие. Той се метна на леглото. Вътре имаше малко мебели: ниско и голямо легло на бяла платформа, оранжев стол с формата на „S“, бюро.

Мат се беше облегнал на възглавниците и я наблюдаваше. Мускулестите му ръце бяха зад врата му. Забеляза червен оттенък в кафявите му коси, подчертан от слънцето. Тя стоеше изправена, с ръце, пуснати встрани от тялото й.

— Далеч си — каза той. Изглеждаше по-самоуверен от всякога. Завиждаше му за това. Може би, защото беше на своя територия, в неговата къща, построена с любов и болка. — И ме подлудяваш.

Тя се усмихна. Обичаше го. Наистина. Не можеше да го отрече. Беше луда по Мат. Беше сантиментално, но харесваше малката им игра. Само не беше сигурна, дали е готова да му признае всичко. А това я плашеше повече от самия секс.

Ингрид се стегна.

— Как мога да помогна? — внезапно попита тя с дрезгав глас.

— За начало си свали дрехите — усмихна й се широко.

— Тук ли?

Имаше нещо забавно и вълнуващо в тази ситуация. Чувстваше се като дете. Никога не беше правила подобно нещо, никога не се беше разсъбличала пред някого, с изключение на майка си и сестра си. Вярваше на Мат. И искаше да го направи. Беше си купила и облякла специално бельо за случая и коприненият допир под роклята я караше да се чувства секси, но ръцете й отново се потяха. Прокара ръце по талията и бедрата си, за да ги избърше.

— Хмм. Хубаво е — каза Мат.

— О! — изненада се, не знаеше, че е секси. Пресегна се към страничния цип и го свали.

Мат се усмихна окуражително.

— Ела по-близо. Зрението ми се замъгли.

— Без докосване — каза тя.

— Не — кимна той с глава, изглеждаше сериозен — Без докосване.

Роклята се свлече около коленете й, тя пристъпи извън нея и се приближи към леглото. Остана по дълъг корсаж и жартиери, които придържаха чорапите й. И понеже Фрея беше подбрала всичко, се беше принудила да не носи нищо под корсажа.

Мат нададе тих вой. Очевидно се наслаждаваше, докато я наблюдаваше облегнат назад и Ингрид усети погледа му като физическа ласка.

После стана от леглото, коленичи до нея и с треперещи ръце започна нежно да разкопчава жартиерите и да събува чорапите й един по един. А тя му позволи. Той махна фибите от косата й и тя се разпиля по раменете й. Остави го да дръпне презрамките от раменете й и коприната падна на земята. Обърна се и се прикри с косата и ръцете си. Трябваше да му каже. Но не знаеше как. Думите бяха заседнали в гърлото й, сякаш беше глътнала камък.

Мат се отдръпна.

— Обърни се — каза той. — Нека те огледам.

Тя направи, каквото й каза, подготвяйки се. Никога не се беше събличала пред мъж. На никого не беше позволявала да се доближи толкова нито до тялото, нито до сърцето й…

— Ела тук — изръмжа той, като че ли не можеше да чака и секунда повече, свали я на леглото и силните му ръце докосваха бедрата й. Целуваше корема й, караше тялото и да настръхва. Свали тениската си и легна на леглото така, че тялото му да покрива нейното. Усещаше възбудата му, когато се притискаше в нея. Не спираше да я целува навсякъде. Сърцето й биеше силно и тя искаше да го усети целия. Плъзна ръката си под колана на дънките му и той изстена. С другата си ръка му помогна да свали панталоните си. Беше толкова топъл, тялото му гореше и Ингрид почувства, че ще се разтопи. Помежду им вече нямаше нищо, освен гола кожа. Тя въздъхна, коленете й трепереха, докато той се навеждаше към нея…

— Плачеш ли? — попита я той — Нещо лошо ли правя?

Ингрид ужасена се повдигна на лактите си.

— Не… нищо. Просто…

Мат я гледаше толкова странно, че срамът и неудобството я връхлетяха. Дали не правеше нещо лошо? В крайна сметка тя наистина не знаеше какво прави. Никога не е била с мъж.

— Чакай малко, ти плачеш!

Лицето й беше мокро и беше ужасена от тези внезапни сълзи, които не спираха. Потърси роклята си и избяга от спалнята, грабвайки шлифера си. Мат беше зад нея със зачервено лице.

— Хей, хайде, къде отиваш? — пресегна се към рамото й.

Искаше да му каже нещо, да му обясни, но всичко, което излезе, беше засрамващ плач. Той не беше направил нищо лошо. Вината беше в нея. Беше девствена. Не можеше да му каже; беше я срам да му го признае. Как можеше да продължава да се преструва на такава, каквато не беше? Не можеше да му каже. Закопча шлифера си направо върху корсажа и взе в ръка роклята и чантата си. Беше засрамена, че е такава слабачка и точно заради това се мразеше.

— Ингрид. — Мат стоеше пред нея гол, с почервеняло лице и изглеждаше толкова наранен и уязвим. — Моля те, кажи ми какво сбърках.

— Трябва да тръгвам — Ингрид успя да излезе и изхлипа: — Съжалявам.

— Добре — каза той и тя изчезна.