Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (6)

Глава трета
Два принца

Джоана Бошан седеше над мивката и миеше зеленчуците, които беше набрала от градината: сочни моркови, цвекло, пащърнак и ряпа, по които имаше буци кал. Беше опекла два пая с ревен, които изстиваха в старата фурна — един за семейството й и един за семейството на Грациела. Чудеше се дали Тайлър ще хареса острия и сладък вкус на ревена и се надяваше да го одобри. Вероятно момичетата щяха да мрънкат, докато похапват.

— Мамо! Пак ли пай? — би казала Фрея, докато Ингрид поклаща глава.

Къде са те всъщност?

Обикновено Фрея се прибираше, за да вземе гореща вана или през няколко дни приготвяше багажа си, за да нощува при Килиан на „Дракон“, но Джоана не я беше виждала от четири дни. Морето беше бурно напоследък и Джоана не можеше да си представи да спи на клатушкащата се лодка. Щеше да посъветва Фрея и Килиан да ползват една от многото стаи в имението Хевън, след като прекарват толкова много нощи заедно. Но вероятно голямата къща носеше твърде много лоши спомени.

Ингрид отново закъсняваше от работа. Джоана си спомни, че миналата седмица дъщеря й беше споменала за някакъв документ, който я беше развълнуван и никой не можеше да каже колко ще се забави, щом се е посветила на някакъв проект. Защо се тревожеше? Нейните момичета винаги са се грижили за себе си, така е било с векове. И само защото тази къща се беше превърнала в квартира, която посещават рядко, не значеше, че трябва да започне да се държи с тях като с бебета. Джоана приключи с почистването на зеленчуците и понечи да измие ръцете си, но забеляза още една странност в кухнята си. Малката черна китайска сапунерка с цветчета, която стоеше отдясно на мивката, беше изчезнала.

Цял ден беше така. Беше намерила тигани на горния етаж, във ваната, чаши във фурната, четката си за коса във фризера, а сега трябваше да издирва и сапунерката. Малки предмети бяха изчезнали безвъзвратно: пинцети от банята заедно с малки ножички, а по-късно и комплектът й за шиене. Да не би Грациела, ако използваше израза на Фрея, да изпробваше нови техники за чистене? Или ги беше изгубила? А това не беше присъщо за нея, защото тя беше стабилна, наблюдателна и прекалено внимателна (беше подредила червилата на Джоана от светли към тъмни с етикетите напред).

Дали някое от момичетата не си играеше с нея? Но защо? Логиката изключваше Фрея, която наистина напоследък беше разсеяна и не се беше появявала от няколко дни. Но пък тя винаги даваше знак на Джоана, че си е вкъщи с тананикането, с което влизаше през вратата, след което я прегръщаше и целуваше. И Ингрид не си падаше по злобните шегички. Ако тя беше ядосана на Джоана за нещо, едва ли щеше да си го изкара с криене на вещите на майка си.

— Аха! — извика Джоана, след като вече беше проверила кутията за хляб и всяко странно кътче в кухнята и издърпваше един стол до масата. Античната сапунерка, която беше купила преди векове от един пазар в Хонконг и беше опазила през всички тези години, беше поставена в средата на седалката на стола. Беше чиста и в нея имаше чисто нов сапун. Замисли се. Може би Грациела беше забравила, може би не е била в кондиция. Случва се на всеки от време на време и на най-добрите икономки.

Джоана изми ръцете си, доволна, че всичко беше по местата си (или поне засега изглеждаше така). Издърпа старинната пръчица от хлабавия си кок и дългите й сребристи коси се спуснаха по раменете й. Имаше нужда от душ.

Докато минаваше през хола, забеляза мигащия телефонен секретар. Червеният бутон премигна два пъти, след това спря и отново премигна два пъти. Ех, помисли, не са толкова безразсъдни, колкото си мислех, и най-сетне са разбрали, че една майка се тревожи дори дъщерите й да са безсмъртни.

Приближи се до машината и щракна с пръчицата си по нея. Разбира се, можеше да натисне бутона — и двете изискваха само едно движение, но така й се струваше по-лесно, а и Грациела си беше направила труда да почисти старата машина с клечици за уши и спирт.

— Хм… Норман е. Хм… съпругът ти? — чу се от машината.

„О!“, беше неподготвена. Скръсти ръце пред гърдите си и зачака Норман да продължи. Защо трябваше да се представя по този начин? Познаваха се от хилядолетия и със сигурност не беше забравила гласа му. Какво налагаше думата съпруг с въпросителен знак накрая. Трябваше да признае, че тя самата не знаеше какъв е статусът им в момента. След като бяха разделени толкова дълго, не бяха ли разведени на практика?

— Мислех си… Как да ти кажа!… Може би не е това начинът да го кажа, Джо… Може би трябва да говоря с теб лично…

Джоана махна на машината, сякаш я подканяше да побърза.

— Зная, че си нетърпелива, така че ще карам направо…

Джоана изсумтя. Не можеше да крие, че се вълнуваше да го чуе. Мекият и дрезгав тембър на Норман, който предполагаше умора от стоене над книгите по цял ден. Усещаше удоволствието от добре познатия глас, като да чуе стар приятел, който е наясно с мислите й.

Норман продължи.

— От онова шумно събиране на Ингрид за набирането на средства за библиотеката, а и преди това, си мисля… Не може ли просто да поговорим — последното прозвуча прибързано. — Наистина бих искал, Джо. Обади ми се! Мисля, че би било страхотно, ако… — точно когато Норман набра инерция, от секретаря прозвуча бипкане, което го прекъсна. Напомни й за „Минута е много“ и се изсмя високо.

— Здравейте, обажда се Харолд Аткинс, търся Джоана Бошан — прозвуча друг мъжки глас, много по-уверен и директен. — Искаше ми се да продължим разговора за плана ми за вечеря с вас. Чух за нов ресторант на крайбрежната. Искате ли да пробваме? Между другото, как е гарванът ви? Надявам се скоро да ви видя. Утре в детската градина? Ще взимате ли Тайлър?

Харолд Аткинс беше елегантен джентълмен и вдовец, наскоро дошъл в Норт Хемптън. И двамата — и дъщеря му, и зет му, бяха лекари в местната болница и работеха на дълги смени. Харолд беше предложил за малкия Клей да се грижи дядо му, а не поредната бавачка. Беше се пенсионирал като ветеринар в Ню Йорк и нищо не го задържаше там. Три години по-рано съпругата му беше починала от рак на яйчниците и градът беше пълен с болезнени спомени за любимата му жена. Затова Харолд беше продал апартамента си в Манхатън за солидна сума и си купи къща на брега в Норт Хемптън, за да бъде дядо.

Джоана не намираше съобщението от Харолд за натрапчиво, а беше поласкана от интереса му именно към нея измежду сексапилните баби от детската градина. Как ги наричаше Фрея? Не пуми, а снежни леопарди — слаби, с блестящи сребристи коси и безизразни чела, поддържан маникюр и редовни посещения в козметичния салон, които нямаха търпение да се доберат до него или да му хвърлят мръсни погледи. Харолд беше младолик и изтънчен за своите седемдесет години, но голям плюс беше и богатството му.

Бяха се сприятелили през ранния септември, когато започваше училището, и Харолд винаги беше щастлив, че вижда Джоана. Самата тя изглеждаше добре — бе забелязала, че дънките напоследък й стояха по-свободни, което я навеждаше на мисълта, че вероятно е отслабнала. Тя и Харолд бяха разменили телефонните си номера заради Тайлър и Клей, които бяха приятелчета в детската градина.

„Какъв наплив от мъже“, помисли тя във внезапен пристъп на гняв. Беше смешно, че е обект на двама ухажори. Норман искаше да говори. Какво означаваше „би било страхотно“, чудеше се тя. Беше й трудно да си представи закостенелия стар Норм да се вълнува за каквото и да било. Беше се установил добре в академичните среди, чувстваше се удовлетворен там, далеч от истинския живот — макар че аскетичният му живот предизвикваше у нея тъга и угризение. А Харолд Аткинс я канеше на среща. Истината бе, че Джоана се чувстваше добре в самотата си; наслаждаваше се на това, че бе сама. А и малкият Тайлър беше постоянно в мислите й, макар това да служеше за успокоение на копнежа по изчезналия й син. Джоана изтри и двете съобщение и не отговори на никое от тях.

Всичко й идваше в повече, но това, което я тревожеше, не бяха двамата ухажори. Нещо с момичетата не беше наред и по-конкретно с Фрея. Тя криеше нещо. Джоана не знаеше точно какво, но вярваше на майчинския си инстинкт, че нещо не бе наред.