Мелиса де ла Круз
Целувката на змията (28)

Черна магьосница

Изгря кървава луна и разля мека, зловеща светлина из гората. Вятърът завихряше листата на поляната, където пет факли бяха забити покрай погребалното място под големия дъб. Джоана работеше от здрачаване, за да събере камъни за окръжностите около факлите. Тези ритуали действаха най-добре в тъмните часове.

Постави купа с вода в подножието на могилата. Факлите, камъните и водата символизираха трите елемента, а за четвъртия беше донесла тибетска пееща купа, чиито вибрации символизираха въздуха и щяха да съживят духа. След ритуала на утисета (стоене на кръстопът), трябваше да рецитира обикновено скандинавско заклинание, за да подразни духа. Коленичи в кръга, до водата, с пеещата купа и пръчицата си в скута, с кошница черен хляб и чаша гроздов сок. Беше се спряла на редица практики, за да импровизира като остави вещерската й интуиция да я води. Взе парче черен хляб. Смърт.

— Върни се към плътта — каза тя и постави хапка хляб в устата си. — Върни се към кръвта — отпи от чашата.

Преглътна и потопи ръцете си в купата с вода за пречистване, прокара пръчицата си по ръба на пеещата купа, предизвиквайки звуците, които се разляха в гората. Листата на дърветата потрепнаха, сякаш през тях преминаваше внезапен полъх.

Остави купата и пръчицата и се изправи за заклинанието. Усещаше как въздухът в кръга се наелектризира. Обичаше това чувство и тази завладяваща мощ на магията. Внимаваше за правилното произношение на думите и затова изговаряше бавно всяка сричка.

Когато отвори очи, видя зелен сноп светлина, който излизаше от земята като червей. Започна да расте на върха на могилата, първо се превърна в светещо кълбо, след това се разтегна като пламък, докато не стана голям колкото нея и не видя очертанията на духа.

Беше млада жена с бледо кръгло лице, с бяла кърпа, украсена с дантела, сгъната над челото й. Носеше блуза с бяла яка на риза, закопчана високо и скъсана на рамото, сиво елече и тъмна престилка, вързана върху кафява пола около кръста й. Над розовите й устни имаше малка черна бенка. Напомняше на Джоана на картината на Вермеер „Млекарката“, макар да не беше толкова едра като млекарката на картината, а по-слаба, но с извивки. Задържа се над гроба с нацупени устни и с наведени към Джоана рамене. Наистина спираше дъха.

Джоана се приближи към нея. Духът говореше, но тя не я чуваше. Щом Джоана се премести, ръката на момичето се стрелна и я хвана за гърлото. Хватката й беше силна като на човек от плът и кръв и Джоана се бореше да си поеме дъх и усещаше миризмата на разложено тяло. Размаха ръце.

— Намери ме! — прошепна тя на Джоана.

Изчезна, като внезапно свършил сън, който още те държи в хватката си. Джоана въздъхна, след като се освободи, падна на четири крака, наполовина извън кръга, с тяло, прививащо се от кашлицата, докато отново не започна да диша нормално.