Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 66

Али отиде да види Рон в затвора, преди да замине за Франция. Двамата стояха от двете страни на стъклената преграда, Рон беше облечен в традиционния оранжев анцуг. Тя забеляза колко уморен и тъжен е той.

— Защо го направи, Рон? — запита.

Той поклати глава.

— Защото можех, предполагам. За мен това беше просто игра. Демарко беше този, който го приемаше на сериозно. Достатъчно сериозно, за да убие. — Поклати отново глава. — Бедните момичета.

Погледите им се срещнаха през стъклената преграда, която ги разделяше.

— Изглеждаш прекрасно — каза той. — Като моята стара Али Рей.

— Ще се върна дори още по-назад — каза тя. — Ще поема обратно към Мери Алисън Рейчек. Никакви филми повече. Никакъв Холивуд. Ще обявя къщите за продан.

— И тази в Малибу ли?

Али кимна. Рон като че ли изпита облекчение.

— Запази детските ми влакчета, моля те.

— Ще се върна във Франция.

Той изглеждаше изненадан.

— За колко време?

— Не знам. Възможно е да остана там завинаги.

Погледите им отново се срещнаха през стъклената преграда, търсеха истината, която се беше загубила някъде по трудния път на живота.

— Ще ми пишеш ли? — запита той и Али обеща да го направи.

На следващия ден Али и новото й куче Франки бяха на борда на самолета за Франция.

Петра я посрещна обратно в къщата имение с целувки и чаша чай, а Робер Монфор я приветства с отворени обятия.

По-късно Петра я придружи до офиса на нотариуса в Бержерак и след две седмици Али подписа документите, според които тя беше новият собственик на пет хектара земя и къща с две спални и само една баня, купчина разнебитени фермерски постройки и порутен хамбар. Градината тънеше в бурени, кофата все още стоеше под стряхата, за да събира дъждовната вода, водните кончета продължаваха да танцуват над езерцето. Макар преди да притежаваше скъпи и великолепни къщи, Али никога не беше така горда и доволна от дома си. Едва сега усети трепета на това да си собственик.

Петра я увери, че й е много мъчно, задето тя напуска къщата имение, но се радва, че ще бъдат съседки.

— Свикнах да си край мен, любов — каза и попи сълзите от очите си с розовото копринено шалче, което й беше подръка в този момент. — И не се тревожи за градината — каза, след като я огледа критично със сините си очи. — Ще я приведем във форма за кратко време. Да ти кажа истината, и така ми се струва великолепна. Старата мадам Дуплантис живееше тук, откакто се помним, но като остаря достатъчно, отиде при единствената си дъщеря в Бержерак. Преди две години всъщност. И оттогава тук никой не живее. Къщата се нуждае от ремонт — добави, като забеляза скъсаните тапети и лющещата се боя, старомодната кухня, в която имаше две готварски печки, каменна мивка с изтъркана дъска за сушене на чиниите, маса, покрита с мушама на червени цветя, и два шкафа. Обаче имаше голям килер, в който можеше дори да влезе човек. Петра каза на Али, че ще е много удобен да държи там сиренето и яйцата, както и пресните зеленчуци, защото е достатъчно хладен.

Робер също дойде с приятел архитект, който реши, че ще е добре да се съборят две от вътрешните стени, за да се отвори пространство. Реши и как да осъвремени кухнята и банята. Спомена, че накрая може би Али ще помисли и как да бъде обновен хамбарът. Не се съмняваше, че тя ще има нужда от още стаи. Строителите казаха, че работата по къщата ще продължи два месеца, с което накараха Петра да се засмее на глас.

— На мен ми се струва по-вероятно да са шест — прошепна тя в ухото на Али. — Ще постоиш още малко при мен.

Зад къщата беше старото лозе, което изглеждаше вече уморено. Беше само три хектара, но Робер я увери, че земята е добра и че той може да разчисти и да засади нови лозови пръчки, което щеше да бъде помощта му за нея.

Али беше очарована. Изведнъж се оказа собственичка на имот и бъдещ производител на вино. А очите на Робер Монфор й казваха неща, които не знаеше дали харесва или не. Или, по-скоро, и двете едновременно.

След няколко седмици Али и Робер си бяха организирали пикник на тревата близо до езерцето. Шумът от чуковете и от рязането на плочките беше спрял поне за този ден и те най-после останаха сами. Робер извади тапата на бутилката вино и напълни чашата й.

— За нас — каза с усмивка.

— За нас, Робер — каза тя, но извърна леко глава, докато изговаряше думите.

— Мери. — Тя се засмя, защото за него си оставаше Мери. Той упорито отказваше да я нарича Али. „Всъщност, аз не познавам Али Рей, беше й казал веднъж. А само Мери.“

— Искам да знаеш колко много ми харесва да си тук.

А тя гледаше Франки, който бавно вървеше по брега на езерото и също като Миличък търсеше жаби. А те отскачаха пъргаво изпод носа му и се скриваха, с което го караха да лае бясно от удоволствие.

— Чувствам, че тук е истинският ми дом — каза тя.

— Но пътуваш непрекъснато до Калифорния. Като че ли не можеш да стоиш далеч от стария си дом.

— От Рон, имаш предвид?

— А, да. Съпругът. — Хвана ръката й в своята. — Обещай ми, че ще ми кажеш, когато нещо в това отношение се промени.

— Да. Обещавам.

А в сърцето си вече знаеше какъв ще бъде отговорът.