Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (11)

Глава 11

Същата вечер Съни облече скъпа черна рокля от шифон, купена в един от най-изисканите римски бутици. Тя прилепваше по тялото й точно там, където трябва, и се развяваше женствено около коленете й. Обу черни сандали със заострени върхове и много високи токчета, парфюмира се с „Мицуко“. Червилото и ружът й бяха на Диор. Да, беше готова за вечерта.

Дрехите, които беше пробвала и отхвърлила, лежаха разхвърляни по пода, а банята ухаеше на шампоан, душгел и лосион за тяло. Все пак, едно момиче трябва да положи доста усилия, за да изглежда във върховна форма. Не беше сигурна дали Мак е успял вече да го разбере, но тя наистина беше жена, която се грижи за себе си.

Както и да е, ето я сега в скъпата рокля висша мода. Да, тя струваше цяло малко състояние, но всеки път, когато се погледнеше в огледалото, Съни си казваше, че има за какво да изхарчиш толкова пари. На ушите й блестяха малки диамантени обеци, а на лявата й ръка нямаше нито един пръстен, голям или малък, с диамант или не, което биеше на очи. Канеше се тази вечер да използва многозначително лявата си ръка, да я размахва артистично под носа на Мак, който, типично за него, вероятно нямаше да забележи съвършения й маникюр и дори нямаше да помисли да украси безименния й пръст с годежен пръстен. Да…

След известно убеждаване, Мак временно се отказа от любимите си дрехи и облече бяла ленена риза, доста отворена на врата. Не сложи връзка, защото непрекъснато имаше чувството, че този вид мъжки украшения го задушават. Коженото му яке от „Долче и Габана“ отстъпваше пред красивата рокля на Съни и беше компромис с изискаността на ресторанта, избран от нея не само заради превъзходната храна, която сервират там, а и заради атмосферата на богатство и лукс. Плюс факта, че беше само на две пресечки от хотела, така че нямаше да им се наложи да се опитват да открият едно от вечно изплъзващите се и безбожно скъпи римски таксита, чиито шофьори, Съни беше разкрила от опит, винаги искат еквивалента във валута на четирийсет долара, независимо от разстоянието.

— Готова ли си? — запита я Мак с любяща усмивка. Притисна я към себе си и зарови лице в ароматните й коси. — Защо просто не си поръчаме храна в стаята? — прошепна в ухото й и го близна.

Тя го отблъсна със смях.

— Защото искам да покажа на света своя любим. Ще засрамиш всички представители на мъжката половина от населението в Рим, нали, бейби?

— А ти ще затъмниш всички жени — каза той и беше напълно искрен. — Никога не си била по-красива.

За своя изненада, Съни се изчерви. Обикновено Мак не беше щедър на комплименти. Беше от онези мъже, които приемат женската красота за даденост, както и факта, че въпросната жена е доволна от външния си вид. И тя предполагаше, че, естествено, има добра представа за стойността си, но все пак й беше приятно да го чуе от него.

Хванати за ръце, те слязоха долу с малкия асансьор, подобен на клетка, после тръгнаха по „Виа Бока ди Леоне“, която носеше името на красивия фонтан с лъвовете на малкия площад.

По стените на ресторанта бе полепнал жълт пласт никотин; стари и вече почернели греди поддържаха тавана; върху масите, покрити с бели покривки имаше вази, пълни с яркочервени цветя. Обстановката притежаваше старомодна изисканост, тълпата тук беше елегантна, дошла не само заради храната, но и заради атмосферата. Тяхната маса беше до стената и те се настаниха, доволни от мястото и един от друг. Малката лампа с тъмночервен абажур осветяваше лицето на Съни отдолу и я превръщаше в латиноамериканска версия на Венера на Ботичели. Мак протегна ръка и хвана нейната. Онази, на която липсваше годежният пръстен.

— Обичам те, Сонора де Алварес — прошепна. И поднесе ръката й към устните си с обърната нагоре длан, целуна я, а после сключи пръсти около нея.

Жестът беше толкова интимен, че Съни почувства трепет някъде дълбоко в корема.

— Аз също те обичам, Мак — прошепна в отговор и погледна дълбоко в очите му.

И тогава келнерът развали магията, като се намеси важно в сцената и изреди специалитетите на заведението.

— Нека споделим една пица „Маргарита“ за начало — предложи Съни, сияеща от любовта, която изпитваше. — За първата чаша вино.

— Но без аншоа — добави Мак.

Съни се усмихна — доволна, че си е спомнил какви са предпочитанията й. Това беше огромна отстъпка от страна на Мак, защото правеше компромис със собствените си вкусове. Мак се задълбочи в изучаване на списъка с предлаганите вина. Накрая избра „Монтепулчиано“. Келнерът го донесе и наля малко количество в чашата му. Мак я завъртя в ръцете си, вдъхна аромата и отпи. Съни обичаше вино, но Мак беше експерт. Тя видя как лицето му грейна и той кимна одобрително на келнера.

— Добро е — заяви. — Отлично всъщност.

Чукнаха чаши и отпиха, без да откъсват поглед един от друг. Нямаше нужда от думи. Съни знаеше, че тази вечер ще е една от най-прекрасните в живота й. Тук, в Рим, с любимия, който току-що й беше признал отново любовта си.

— Радвам се, че ме покани в Рим — каза Мак, отпи от виното и си взе парче от пицата без аншоа.

— Странно, мислех, че ти сам се покани — отговори Съни.

За нейна изненада обаче осъзна, че Мак вече не я слуша. Той гледаше нещо — в някаква точка над рамото й. Тя се обърна и проследи погледа му до вратата.

— Е, е! Погледни само! — каза Мак удивен.

Съни гледаше втренчено двойката, застанала на прага. Едва ли беше възможно човек да не ги забележи. Или поне нея. Червенокоса, увиснала на ръката на закръглен плешив мъж. Нямаше нищо, което да подцениш, в тази жена. Висока, с гърди, които предизвикват земното привличане, с талия по-тънка от тази на Скарлет О’Хара, и то след като Мами вече е стегнала корсета, с изключително дълги крака. Тя беше истинско зрелище, облечена в бяла копринена рокля, която подчертаваше всички съблазнителни извивки. Съни успя да зърне пръстена й. Да зърне. Той почти я заслепи. Жълт диамант, вероятно десет карата. И стоеше на безименния пръст на лявата й ръка.

— Страхотно! — каза тя троснато и се обърна отново към Мак, но той вече беше скочил на крака.

— Извини ме за момент — каза и, за нейно удивление, се приближи до червенокосата и й подаде ръка.

— Здравей — каза той на Дяволитото ангелче. — Радвам се да те видя отново. Аз съм Мак Райли. За последен път се видяхме в Малибу. Помниш ли?

Лицето на червенокосата силно пребледня. Ръката, която му подаде, беше леденостудена.

— О, как си? — каза тя със същия висок и приятен глас, с който беше казала: „Съжалявам“, след като беше стреляла по него.

— Добре, благодаря. Раните, които получих в тъмното, докато прекося верандата ти онази вечер, вече започнаха да зарастват…

— О, онази веранда не беше моя. — Гласът й неуверено заглъхна.

— Мисля, че у мен е нещо твое — каза Мак, като продължаваше да се усмихва. — Оставила си го в колата ми.

— О, не мисля така — трескаво побърза да каже тя. — Нищо не ми липсва.

Закръгленият мъж до нея се покашля дискретно и тя уплашено обърна погледа на зелените си очи към него.

— О, Ренато — каза, — това е Мак Райли. А това е Ренато Манцини. Продуцентът ми — добави в случай че Мак си задаваше въпроси за естеството на връзката им.

Двамата си стиснаха ръце. Плешивият я прегърна собственически през кръста.

— Масата ни е готова, мила — каза и в гласа му вече се долавяше остра нотка.

Тя хвърли на Мак поглед, с който го молеше да я извини.

— Радвам се да те видя отново! — извика, докато я отвеждаха.

Съни беше ококорила очи, когато той се върна на масата.

— Това беше тя, нали? — запита.

— Да.

Той отпи от виното си, после нападна чинията с разнообразни топли и студени закуски, чието количество би могло да задоволи четирима. Съни гледаше в собствената си чиния, пълна с артишок, смутена и озадачена.

— Как можеш просто да седиш и да ядеш, когато жената, опитала се да те убие, седи само през три маси от теб?

— Казах ти, че тя се извини. И ме увери, че е направила грешка. — Той хапваше от панирания патладжан, сякаш не мислеше за нищо друго, освен за предястието.

— По-добре да внимаваш за обиколката на талията си — отбеляза Съни.

Той я погледна и повдигна вежди.

— Ти си тази, която непрекъснато ядеш сладки неща. И дори по две кифлички с кафето, както ми каза. — И трепна, когато тя го ритна в кокалчето на крака с високото токче на своите molto скъпи черни велурени сандали от Кристиян Луботин.

— И така — каза тя нетърпеливо. — Каква е нейната история?

— Тя е с Ренато Манцини, продуцента й. Ти спомена, че той е продуцент и на твоя клиент Еди. Все още не знам името й.

— Това е лесно — каза Съни и извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на Еди и ще разбера.

Излезе навън, за да се обади, а Мак я гледаше и се наслаждаваше на съвършената извивка на малкото й задниче. То беше напълно естествено и много красиво, като дори не съзнаваше своята красота. Тя се върна след секунда.

— Казва се Мариса Мейн — каза тя и се настани отново на стола си. — Еди я е виждал в Холивуд. От онези момичета, които не стоят на едно място, и човек винаги можел да я види в някой клуб. Обичала да се показва. Имала роля, макар и на статистка, в научнофантастичната сага, и че изглежда сензационно с голите си кафяви крака и сребърните доспехи през гърдите, с малката глава, към която са добавени и заострени уши. Още, очевидно по настояване на Ренато Манцини, й били дадени и две реплики. Еди не знае къде е отседнала, но предполага, че след като изглеждат толкова близки, тя е с Манцини. По негово мнение, тя е просто момиче, което използва даденото му от природата, за да подобри статуса си във филмовия свят. И — добави замислено Съни — ако съдя по онзи жълт диамант на ръката й, мисля, че може би успява.

Мак отпи от виното си.

— Благодаря, бейби. Какво щях да правя без теб?

— Пак щеше да оцелееш — отговори тя.

Той срещна спокойния поглед на кехлибарените й очи.

— Не, не мисля така — каза, с което остави Съни без дъх. И точно в този момент до масата им се появи келнерът с омара в сос фетучини и развали магията на мига.

Храната беше наистина превъзходна, а виното им се струваше все по-добро с напредването на вечерта. Тъкмо им сервираха десерта — dolce, както го нарече келнерът, с което ги накара да се изкикотят щастливо — и последната чаша vin santo, когато Мариса Мейн се отправи към изхода. И спря до тяхната маса, за да си поговорят.

— Много се радвам, че се видяхме отново, Мак. — Подаде му ръка, като че ли бяха стари приятели. Той я стисна и махна небрежно на Ренато Манцини, който ги изгледа гневно от прага, ядосан от забавянето и факта, че трябва да чака.

— Трябва да поговорим — прошепна настоятелно Мариса. — Обади ми се. Моля те, важно е. — После се усмихна, извини се набързо на Съни и в следващия миг вече я нямаше.

Мак изчака двойката да излезе от ресторанта. После разтвори ръка и разгледа късчето хартия, което Мариса беше пъхнала в нея. И видя изписан телефонен номер.

— Тя не се шегува — каза замислено. — И този път може би наистина е изпаднала в беда.