Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (4)

Глава 4

— Съни? — каза Мак.

— На телефона е Сонора Скай Кото де Алварес.

И Мак изведнъж го побиха студени тръпки, макар да беше в Малибу. Изговарянето на пълното й име показваше специално отношение. Той беше здравата загазил. Но не знаеше каква е причината.

— Звучиш толкова по италиански — каза той. — Може би трябва да те наричам синьорина.

— А откъде знаеш, че вече не съм синьора? Така, както ме пренебрегваш…

Той се усмихна.

— Окей, синьора, кой повдигна въпроса?

— Със сигурност не ти. Къде беше, Ромео? Цял час се опитвах да ти се обадя.

— Ще повярваш ли, че се разхождахме по плажа? Само аз и Пират. Гледахме звездите и се питахме дали и ти ги виждаш, макар и на мили от нас, в Рим.

— Ха! Същата история. Както и да е, тук е време за закуска. Няма звезди, освен може би в „Синесита студиос“, където очаквам да прекарам деня, заобиколена от каймака на мъжката половина от населението на Рим.

Усмивката на Мак стана по-широка.

— Не позволявай да ти завъртят главата, скъпа. Дръж се здраво за мен и аз ще те запозная с каймака на мъжката половина от обществото в Малибу.

— Имаш предвид себе си, нали? Благодаря, но мога да мина и без това.

— Чуй, Съни, току-що се случи нещо странно…

— Не си прави труда да ми казваш каквото и да било. — Тя седна на леглото с кръстосани крака, залюля сандала на върха на пръстите си и го загледа така, сякаш той беше единственото важно нещо в живота й.

Безразличието й успя да се предаде по телефонната жица на мили разстояние и Мак го възприе като проклятието на съдбата, като обреченост.

— Хайде, Съни, скъпа…

— И не ме наричай с това смешно име.

Беше ред на Мак да въздъхне тежко.

— Добре, значи дори не искаш да знаеш, че стреляха по мен.

Тя не повярва, обу отново сандала си, разкръстоса крака и се изправи. Щеше веднага да излезе. Чакаха я еспресото и кифличките, поръсени със захар.

— Обзалагам се, че е била жена — каза.

Удивлението на Мак беше напълно искрено.

— Откъде знаеш?

— Нека го наречем женска интуиция. И не се съмнявам, че си го заслужил.

— Е, много ти благодаря за доверието. Наистина, Съни, очаквам повече от теб. Като например поне малко загриженост за моето състояние, съчувствие и въпросът дали раната не е сериозна и няма да умра от загуба на кръв.

— Тя те е ранила. — Коленете на Съни изведнъж се разтрепериха. Тя се отпусна немощно на леглото. — О, Мак, скъпи, добре ли си?

Мак каза със смях:

— Е, всъщност не съм ранен, тя не ме улучи. Но се опита. А и бях изправен срещу дулото на „Сигма“ четирийсети калибър.

Съни стисна зъби.

— Копеле такова! — каза с треперещ глас. — Да ме разтревожиш така!

— А как иначе бих могъл да привлека вниманието ти? Виж, Съни, говоря истината.

Той й разказа накратко какво се беше случило само преди петнайсет минути, като много внимаваше да не спомене червената коса, черното секси бельо, забележителното тяло и лицето на палаво ангелче.

— Онова, което не разбирам — каза накрая, — е защо тя не извика помощ. Защо стреля по мен — този, който искаше да я спаси?

— Може би тя е убиецът.

— Но… Какво убийство? Не видях труп. А съм готов да се обзаложа, че викаше тя. Плюс факта, че плачеше тихо. Видях сълзите да се стичат по лицето й. Виж, бейби, изправен съм пред дилема. Вече се обадих на охраната при портата. Той се обади в къщата и Рон Перин — по-точно Роналд Перин, милиардерът — го уверил, че всичко е наред. Казал, че вероятно сме чули звука на телевизора, който наистина бил усилен прекалено. Това са глупости, защото знам какво видях. Да се обадя ли на ченгетата? Или да я оставя в ситуацията, в която сама е изпаднала, и да не си пъхам носа в чужди работи, защото това най-вероятно е досаден домашен скандал и тя просто е искала да защити позицията си?

— С помощта на „Сигма“ четирийсети калибър? Ако бях на твое място, Райли, нямаше да предлагам помощта, за която никой не ме е помолил. Освен ако, разбира се, тя не иска да те наеме срещу баснословна сума, която в никакъв случай не би могъл да откажеш, и особено сега, когато предаването ти може да бъде свалено от екрана. Искам да кажа, защо да работиш безплатно?

Мак се замисли трескаво над думите й.

— Ами ако тя наистина е изпаднала в беда?

— На мен ми се струва, че тя прекрасно знае как да се грижи за себе си. Както и, предполагам, мистър Перин. Направи ми услуга, Мак, не се забърквай в неща, които не те засягат. Говорим за „Малибу Калъни“. А там никога нищо не се случва, нали знаеш. Там всичко върви по мед и масло. Не бъди ти този, който създава суматохи.

Съни отново беше седнала на леглото. Слушалката се намираше между рамото и ухото й, искаше й се сега да има в ръка чашка кафе и Мак да говори за нещо различно от работата си. Като за тяхното бъдеще например. Като че ли в отговор на нейното желание, той каза:

— Ужасно ми липсваш. Няма да мога да преживея нощта сам, само с Пират. И ти да не си до мен, в леглото ми, да ме чакаш… Сигурно цяла нощ ще се разхождам по плажа с теб в сърцето си.

Съни се разнежи.

— Какво каза?

— Липсваш ми, Съни. Какво ще кажеш да хвана следващия самолет за Рим?

— О, Макензи Райли — каза тя с треперещ глас. — Страхотно! Тук ще е истински рай с теб. Знам къде сервират най-доброто еспресо…

— Забрави за кафето. Направи резервация в любимия си ресторант. Ще те заведа на романтична вечеря утре. И искам най-доброто за жената на живота ми.

Съни въздъхна щастливо. Всичко в света й отново беше на мястото си. И тя временно забрави за Рон Перин и жената, насочила дулото на пистолета в любимия й.