Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (62)

Глава 62

Демарко направи крачка към нея.

— Рои ме помоли да те открия, Али — каза. — Той е мой приятел, а сега е в беда. Аз му помагам. Иска от мен да му занеса кодираните номера на сметките — онези, които са записани в лаптопа ти. Сега има нужда от тях повече от всякога. Ако ми ги дадеш, веднага ще му ги занеса.

Али гледаше Съни и Петра. Те стояха абсолютно неподвижни, с погледи, приковани в Демарко. Тя погледна отново към него и този път забеляза ловната пушка, преметната през рамото му. Направи бързо крачка назад — все още не разбираше.

— Това е ловната пушка на бившия ми съпруг — каза неочаквано Петра. — Откъде я взе?

Демарко сви рамене.

— Не трябва да оставяте вратите си отворени, мадам. А пушките обикновено се държат в шкафове, които се заключват. — Обърна се към Али.

— Хайде, Али, просто ми ги дай — каза.

— Къде е Рон?

Демарко въздъхна.

— Страхувам се, че Рон е търсен за две убийства. По-добре е двамата с теб да си помагаме, мила моя. Заедно ще можем да решим всички проблеми. От теб искам само номерата на сметките.

Али най-после разбра какво иска той. Рон беше вкарал закодираните номера в компютъра й преди много, много време. Всъщност толкова отдавна, че тя ги беше изтрила.

— Изтрих ги — каза и това отговаряше на истината.

Студеният поглед на Демарко й казваше, че не й вярва.

— Е, и това, ако не е лошо. Предлагам, тогава, отново да ги потърсим. — С бързо движение, той я сграбчи за ръката.

Съни изпищя, а Миличък изръмжа предупредително.

— Той е убиецът, Али! — извика Съни. — Едва не ме уби преди два дни, а сега ще убие всички ни. Той е луд, Али…

Демарко направи крачка към Съни и я зашлеви толкова силно с опакото на дланта си, че главата й отхвръкна назад.

— Млъкни, мексиканска курво, дето си вреш носа навсякъде!

Миличък отново изръмжа предупредително и скочи на крака. Съни прехапа болезнено долната си устна в опит да спре сълзите, а Петра стисна ръката й под масата.

— Не можеш да постъпваш така! — извика Али, а Демарко се обърна и зашлеви и нея.

Миличък се спусна към гърлото му. Демарко държеше пушката, готова за стрелба. Дори не се налагаше да се прицели, кучето беше толкова близо. Изстрелът отекна в стаята, а тялото на Миличък се свлече на пода.

— О, Господи, о, Господи!… — изпищя Али и се хвърли към Демарко. — Копеле! — извика. — Ах, ти, копеле’.

Беше минала курс по самоотбрана, знаеше как да се защити. Насочи пръстите си към очите му. Той успя да ги избегне и хвана ръцете й, а после ги задържа в мъртва хватка зад гърба й. Пушката падна на пода и само след секунда беше в ръцете на Съни. Сега Съни беше въоръжена, а Петра държеше касапски сатър.

— Още едно движение, зъл, гаден червей такъв, и ще те срежа на две! — извика Петра. И щеше да го направи.

Демарко пусна Али и тръгна заднешком към вратата.

— Остани на мястото си! — предупреди го Петра.

Демарко беше хванал бравата, когато полицейските сирени разцепиха тишината. Жените вдигнаха глави в очакване. Демарко отвори вратата. Дъждът продължаваше да вали проливно, светкавиците прорязваха небето. И в следващата секунда Демарко вече не стоеше на прага.

А навън чакълът хвърчеше под гумите на полицейските коли, които рязко спряха.

— Ето я и тежката кавалерия — каза спокойно Петра.

След няколко секунди през вратата се втурна Рон Перин, следван от Мак.

— Али, Али, добре ли си?

Силните ръце на Рон я прегърнаха и я притиснаха към сърцето му, което биеше прекалено бързо.

— О, Али, какво ти причиних? Как въобще позволихме нещата да стигнат дотук?

Мак погледна Съни.

— Добре съм — каза тя, обаче той виждаше, че е в шок. — Демарко току-що избяга. — В този момент полицията изпълни кухнята на Петра.

Мак и ченгетата изтичаха навън, като оставиха двама детективи с жените и Перин. Мак чу запалването на двигател на автомобил в края на алеята. Демарко щеше да им избяга. Скочи в полицейската кола и потегли след него. В този момент се чувстваше както някога като репортер в Маями.

Али коленичи на пода до Миличък. Кучето изглеждаше мъртво, обаче, когато приближи лицето си до устата му, усети лек дъх.

— Донеси ми голяма хавлия — каза Рон на Петра. — И кажи на детектива, че трябва да ни закара до най-близкия ветеринарен лекар.

Петра даде хавлия на Рон и той внимателно зави кучето в нея. След това се обади на ветеринаря, събуди го с думите, че случаят наистина е спешен.

Рон и Али потеглиха към лечебницата — шофираше ченгето, а кучето лежеше в скута на Рон — а Съни и Петра останаха сами под наблюдателния поглед на втория детектив.

Съни забеляза нещо да блести на пода. Вдигна го. Беше пръстенът на Мариса с десеткаратовия жълт диамант. Пусна го в джоба си, за да го даде по-късно на Мак. Сигурно Демарко го беше изпуснал.

Петра изпусна една измъчена въздишка и постави чайника на печката.

— А аз мислех, че Мери ще прекара една приятна вечер на партито в замъка Монфор. Моля ви, ще ми каже ли някой какво става?

— Съжалявам — каза Съни. — Бях започнала да ти разказвам, когато влязоха Али и Демарко и прекъснаха разговора ни. Той е убиецът. Всъщност той едва не ме уби миналата нощ… О! — Тя потрепери. — Не искам дори да си спомням за това!

— Аз, разбира се, знаех, че тя е Али Рей — каза Петра и заля с врялата вода чаените листа „Дарджилинг“, любимият й в моменти на стрес. — Всъщност всички знаеха. Е, поне онези, които имат значение. А другите не даваха и пет пари, за тях тя беше просто Мери. Нали знаете, новата сервитьорка.

— И не си казала на Али, че знаеш?

— Разбира се, че не. Тя дойде тук да търси убежище. И го намери. Поне за известно време, докато Фелис не прозря истината и не се появи проклетият Демарко. А ето че сега вероятно ще загуби кучето си и ще се наложи отново да се справя с известността.

— И може би дори да се върне при съпруга си — каза Съни замислено.

Тя много се тревожеше. Мак е там някъде, навън, с убиеца, и всичко можеше да се случи.

— Какво ще кажете за по чаша превъзходен чай? — запита Петра.