Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (54)

Глава 54

Джеси Уидуърт, която наистина беше в Южна Франция, караше сребристо „Пежо“, което в момента беше със свален покрив. Тъмни очила скриваха голяма част от лицето й, тя беше облечена в скъпа рокля висша мода, която всъщност беше на Али. Беше я взела от пълния й гардероб преди няколко месеца, защото я беше харесала и не виждаше причина да се лиши от нея. Та Али имаше толкова много рокли, че просто нямаше да забележи.

Тя отдавна беше започнала да взема от нейните неща, защото знаеше, че Али е погълната от работа и потънала в емоционалните си проблеми. Но и без това едва ли щеше да забележи. Али не се интересуваше от дрехите, а от хората. И беше много заета да открие какво й липсва в живота. А Джеси знаеше съвсем точно какво липсва в нейния. Онова, което Али имаше.

Докато шофираше по „Променад дес Англе“ в Ница, Джеси мислеше за това, че пежото е много по-добър автомобил от крайслера, който беше използвала в Лос Анджелис, за да преследва Али, макар и да не можеше да се мери с онези поршета, които наемаше от време на време, облечена в някои от тоалетите на Али, включително обувките и чантите. (Джеси предпочиташе „Вютон“, защото бяха безбожно скъпи и всички ги разпознаваха, а тя обичаше хората да се заглеждат в нея, да й се възхищават и да се опитват да преценят колко пари има.) Понякога отиваше да разгледа магазините в Бевърли Хилс, макар да не можеше да си позволи да купи каквото и да е. Но пробваше различни тоалети, а продавачките бяха повече от любезни с нея и поне за няколко часа тя се чувстваше важна. Чувстваше се като Али Рей.

Собственият й автомобил беше обикновен „Форд Експлорър“, вече на пет години, а и купен на старо. Правенето на пари не беше от силните страни на Джеси.

Но онова, което беше казала на любопитния партньор на Мак Райли, беше вярно. Роди Крюгер, май така се казваше той. Тя наистина имаше амбиции да бъде актриса. Всъщност това беше повече от амбиция, то беше отчаяно, разкъсващо желание. Макар да беше привлекателна, нейният външен вид не се отличаваше с нищо и с подходящи грим и дрехи тя можеше да се превърне в почти всекиго. Но някак си не я вземаха на сериозно. И по-лошо даже, бяха я отхвърлили. Отхвърляха я непрекъснато. На всяко прослушване, на което ходеше, срещаше все същите празни и пренебрежителни погледи и чуваше: „Благодарим ви, че дойдохте, мис…“ Те дори не запомняха името й, никога. Белезите от онези години бяха видими и сега — личаха в стиснатите й устни и твърдия и неприветлив поглед.

Джеси така отчаяно искаше да бъде Али, че понякога наистина вярваше, че е. Тя беше русокоса и като облечеше дрехите на Али и положеше подходящ грим, външността й се променяше, а с нея — и личността. Тя се превръщаше в Али.

Обаче Али също я беше отхвърлила. Беше я уволнила. Отначало Джеси беше помислила, че кражбите й са открити. Но не. Все същото. Повтаряше се. Али вече не я искаше край себе си. Три месеца заплата и отлични препоръки — това беше всичко.

На Джеси й се прииска да я убие веднага — още там. Обаче моментът не беше подходящ. След това пък така и не се беше появила възможност. А Али вече беше заминала за Франция в нощта, когато беше влязла в къщата да я търси с големия кухненски нож в ръка. И вместо нея, пострадаха скъпите и красиви рокли. Но едва след като тя взе онези, които харесваше и които сега бяха в куфара й, готови за следващото й появяване пред хора.

Беше така заета да мисли за Али, че едва не пропусна завоя, който я изведе на магистралата. Завъртя рязко кормилото в последния момент, видя колата пред себе си и натисна силно спирачките. Прекалено късно. Удари я отзад и видя как тя се вдига във въздуха, а после се приземява върху покрива си. Пежото се разтресе и спря, въздушната възглавница се разтвори и притисна лицето й, тя падна назад в безсъзнание.