Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 43

Петра си почиваше в голямото легло, онова, чиито табли бяха украсени с образа на сфинкс и за което тя беше казала на Али, че е от Египет и някога е било собственост на крал Фарук. Тъй като Петра го беше купила евтино от неделния пазар в Бержерак, това не беше много вероятно, но Али все пак беше склонна да й вярва. Та кой друг, освен Петра, би притежавал такава фантастична вещ!

Зад главата на Петра бяха струпани светлозелени сатенени възглавници, а кувертюрата, от същия плат, продължаваше да се плъзга и да пада на земята — нещо, което много я ядосваше. Петра беше казала на Али, че сатенът винаги е бил хлъзгав и е създавал проблеми, но просто много й харесвал. Около подутата й челюст беше направена превръзка от червено шалче, завързано на красива панделка на главата й. Същата сутрин я беше заболял мъдрец, който се наложи да бъде изваден. Беше боляло ужасно, а сега лицето й беше подуто като футболна топка.

— Погледни само очите ми! — оплакваше се тя на Али, но думите едва излизаха от подутите й устни.

— Те просто са заличени! — отговаряше Али и й предлагаше да отпие от чашата леденостуден портокалов сок с помощта на сламка — може би единственото, с което Петра се справяше успешно в момента.

Петра отметна завивките и се изправи немощно на крака. Но после седна бързо в края на леглото. Ако можеше да смръщи вежди, щеше да го направи.

— Трябва веднага да отида в бистрото, за да приготвя храната за вечерта.

— О, не, не можеш.

Али хвана краката на Петра и ги постави отново върху леглото. Сгъна непрекъснато плъзгащата се кувертюра, оправи чаршафа и я зави с одеяло. Отиде до прозорците, спусна щорите, включи нощната лампа на ниска степен и се върна при леглото, за да види дали Петра е настанена удобно.

— Тогава ще се наложи да затворим бистрото — измърмори Петра и въпреки че очите й представляваха само тесни цепки, Али беше сигурна, че я гледа втренчено. — Освен ако, разбира се, ти не се погрижиш вместо мен.

— Какво?! Аз!? Да ръководя ресторант?! — Али беше изумена. Досега само се беше подчинявала на нейните заповеди — режеше, подаваше, сервираше.

— Защо не? Достатъчно дълго беше там, за да знаеш кое как се прави. Ако се придържаш към просто меню — пиле, пържени хапки, печена риба, такива неща, ще се справиш. А и вече знаеш дори как се приготвят сосовете. Катрин ще ти помогне, ще приготви салатите и постните гозби. Сигурна съм, че ще се справите и с предястията. А за десерт — плодов пай. Има цели два в хладилника. Със сладолед. Или пък просто малини със сметана. Днес ще доставят пресни.

Али не каза нищо и въпреки силно подутото си лице, Петра успя да смръщи вежди.

— Не ми казвай, че се страхуваш. Жена като теб.

— Жена като мен? — повтори Али. Определено звучеше уплашена.

— Жена като теб, която може да изостави неверния си съпруг и да дойде във Франция сама в търсене на нов живот. Според мен, такава жена може да се справи с всичко. Включително с ръководенето на кухнята на малкия местен ресторант, в който работи през последните няколко седмици.

Петра седна в леглото, успя с мъка да пъхне сламката между подутите си устни и отпи глътка от студения сок. Али нищо не каза. Ако поемеше бистрото, всичко щеше да зависи от нея. Петра имаше нужда от парите. Ако затвореше за няколко вечери, приходите й щяха да пострадат сериозно. И, освен това, Петра й беше приятелка. Сега беше ред на Али да й помогне.

— Направи го, скъпа — настоя Петра, облегна се отново на светлозелените сатенени възглавници и се опита да изглежда крехка, макар да съзнаваше, че прилича на малко хипопотамче. Да, ако искаше да признае истината, тя изглеждаше така.

— Добре — отговори Али едва чуто. Надяваше се, че постъпва правилно.

Разбира се, помощник-готвачът, младият британец, избра тази вечер да не се появи. Беше оставил телефонно съобщение, в което казваше, че се е върнал в Англия. „По спешни семейни дела“, поясняваше.

— Не е ли така винаги? — въздъхна примирено Петра, когато Али й се обади от бистрото да й каже новината. — Няма значение, любов, имаш веселата малка Катрин, която да ти помага.

„Веселата малка Катрин“ беше толкова бавна, че докато я гледаше как мързеливо и отпуснато мие марулите, Али изпадна в отчаяние. Не й оставаше нищо друго, освен да запретне ръкави и да приготви храната сама. Извади плодовите пайове от хладилника и ги остави да се размразят. Изчисти от шушулките малките raises des bois и разсеяно пъхна няколко от тях в устата си. Беше, като да ядеш парфюм под формата на плод, и тя знаеше, че ще са прекрасни, ако ги полее с малко коняк „Коантро“ и пълномаслена сметана. Намери няколко кофички сладолед във фризера — шоколадов, ванилов и кафе. И десертът беше готов.

А сега беше ред на студената зеленчукова супа. Погледна книгата с рецепти на Петра, обели и отстрани семките на зрели домати и червени пиперки, предварително измити от Катрин, която в момента бавно подреждаше масите. Чесън, както й се стори с тонове, цял букет пресни подправки, защото не беше сигурна точно кои да използва — керевиз, магданоз, босилек, ситен лук, пелин. Запита се дали да не смели подправките, но реши да ги нареже, за да запази в по-голяма степен аромата им. Успя дори да не се пореже. Смеси чрез енергично разбъркване лимонов сок и първокачествен зехтин от „Азари“ в Ница, предпочитан от Петра. Добави лук, нарязан на тънки филийки, и краставица. Сол и малко червен пипер. И… Готово.

Направи крачка назад и огледа с гордост работата си, после извика Катрин да я опита. Кръглите очи на момичето станаха дори още по-кръгли.

— Mais с’est superbe — прошепна Катрин със задоволство. — Formidable.

Али въздъхна облекчено. Каза на Катрин да приготви на масата продуктите за салатата, извади козето сирене от хладилника и го наряза на еднакви малки парчета. Счука лешникови ядки, към които прибави едри трохи хляб, добави малко индийско орехче и зехтин, после оваля сиренето в сместа и ето че то беше готово да бъде запечено малко във фурната и сервирано с листенца пресни марули.

Доволна, тя отново направи крачка назад и хвърли поглед към големия стар часовник над вратата. С тревога отбеляза, че е вече пет часът, а тя трябва да приготви поне две главни блюда.

Тази вечер нямаше да предложат прясна риба, защото Петра не беше успяла да отиде до пазара, но тънките свински пържоли щяха да станат хрупкави и сочни, ако се приготвеха по подходящ начин. По-дебелите пържоли обаче щяха да имат нужда от повече работа и тя бързо наряза спанак, изпържи малко бекон, наряза го на ситно и го смеси със сирене. Начука пържолите, намаза ги със сместа и ги нави, а после ги наряза на тънки рулца. Изглеждаха страхотно. „Господи!, помисли доволна. Започвам да ставам все по-добра!“

До вратата на кухнята им доставиха току-що изпечени и ароматни франзели и Катрин, която вече беше подредила масите, ги занесе до машината за рязане на хляб, наряза ги и ги нареди в панерчетата, застлани със салфетки на червени и бели карета.

Катрин беше извадила кравето масло от хладилника, за да си приготви набързо няколко сандвича, и докато я гледаше, на Али й хрумна идея. Взе два плода манго от кошничката с плодове, намачка ги с вилица и ги смеси с маслото. Сместа разсипа в малки кръгли жълти купички и ги постави в хладилника да се охладят. Манго масло. Беше опитала такова на Карибите веднъж и много й беше харесало.

Пристигна и Жан-Филип, изненадан да я види като шеф на кухнята. Тя го осведоми за състоянието на Петра, а той й каза да не се тревожи, защото ще й помогне със сервирането, без да изоставя работата си на бара. Той беше повече от сигурен, че всичко ще мине добре.

Али наряза пилето на парчета, за да е готово за фрикасето, и изведнъж се почувства вече изтощена. И уплашена. Да помага в кухнята, беше едно, но да приготви сама всички блюда — съвсем друго. Каза си, че все някога в живота на човек му се налага да поеме отговорности, и завърза на кръста си чиста престилка. Петра й имаше доверие, беше й поверила бистрото. И от нея зависеше да се погрижи.

— Добре, какво да правя сега, Мери? — запита Катрин, застанала нетърпеливо до нея.

Али си пое дълбоко дъх и се стегна.

— Ами… Искам да кажа, че всичко е наред! — заяви категорично. — Катрин, ти ще отговаряш за варенето на зеленчуците. Знаеш по колко точно минути са необходими за зеления боб, нали?

— Да, знам. — Катрин стоеше изправена, скована от страх, че ще поеме нова отговорност.

— Петра има доверие в нас, вярва, че ще се справим — напомни Али на момичето. — И ние ще се постараем с всички сили, нали?

— Точно така — съгласи се отново Катрин.

— Първите клиенти пристигат! — извика Жан-Филип от бара.

И въпреки че беше твърдо решена да се противопостави на страха, сърцето на Али се сви. Огледа, обзета от паника, малката кухня. Тя беше на светлинни години далеч от онези модерни кухни, които заснемаха във филмите на Холивуд и в които работеха професионалисти. Не беше и като нейната собствена огромна и безупречна кухня в къщата в Бел Еър, където царуваше Ампара. И тук тя, Али, беше съвсем сама в момента.

Жан-Филип влезе забързано.

— Робер Монфор с майка си — каза.

— О, мили Боже! — беше реакцията на Али.

Робер, от всички хора. И при това с майка си.

— Той ще иска студена супа, а дамата — салата с козе сирене за начало. После ще хапнат по пържола, полята със сос с червен пипер.

А тя беше забравила да приготви точно този сос…

Катрин подреди хляба и маслото манго върху таблата и ги отнесе до масата им, а Али извади сиренето от фурната и препече малките филийки, върху които то щеше да бъде сервирано. Отгоре щеше да поръси с малко лимонов сок и капчица мед и да украси с листенца от маруля. Смели подправките за соса с чесън, а после добави екзотичната подправка, добивана от пъпките на средиземноморския храст Capparis Spinosa, и сметана. След това украси студената супа с резенчета лимон и краставица. Накрая Катрин й помогна да подреди артистично предястията. И приключиха с първото блюдо. Очакваха ги останалите.

— Идват още хора! — извика Жан-Филип.

Али надникна през завесата от мъниста, която отделяше кухнята от трапезарията, и се увери, че това е истина. Залата беше пълна. Видя Робер, седнал на терасата в компанията на възрастна жена, която някога без съмнение е била красива. Те хапваха от предястията си и изглеждаха доволни. Обаче тя трябваше да се приготви за дълга и трудна вечер.

В десет часа Али беше потна и уморена. Косата й висеше на кичури около лицето, очилата бяха избутани на главата й. Беше доволна, защото нито един от клиентите не се беше оплакал.

Робер отметна мънистената завеса и влезе в кухнята.

— Жан-Филип току-що ми каза, че храната приготвяш ти. Нямах представа, че можеш да готвиш.

— Не мога. — Али отново постави очилата на носа си и прокара потни длани през косата си, която наистина беше в лошо състояние. — Не ме питаха дали мога. Просто бях единствената подръка.

— Храната беше превъзходна — каза той. — Можеш да попиташ и мама. Тя познава кога храната е приготвена отлично. Ела. — Подаде й ръка. — Вече свърши работа за днес. Няма повече клиенти. Присъедини се към нас за по чаша вино и може би още малко от превъзходните fraises des bois.

— О!… Но… — Али доби отчаян вид и прокара пак длани през разбърканата си коса, с което го накара да се засмее.

— Изглеждаш добре — каза той тихо. — Не знаеш ли вече, че винаги изглеждаш добре?

— О… — каза тя отново, но Робер вече развързваше престилката й. — Хайде! — хвана я за ръката и я изведе на терасата.

— Това е майка ми, Селин Монфор — представи ги една на друга. — Мери Рейчек.

Мадам Монфор беше все още красива жена, висока, какъвто беше и синът й, със започваща да посивява на слепоочията черна коса — нещо, което само й придаваше по-елегантен вид. Беше облечена в синя ленена пола и бяла копринена блуза, на врата й беше завързано шалче, носеше огромни перли и от онези изключително елегантни бежови сандали на „Шанел“ с черните върхове на пръстите. Али знаеше много добре какво би казал Рон, ако я видеше — „жена за милиони долари“. Докато Али, облечена в черната тениска и дънките, се чувстваше като за десетачка.

— Винаги се радвам да се запозная с приятелите на сина си. И при това — с толкова талантлива готвачка. — Мадам Монфор я гледа дълго и изпитателно с очи, които Али беше сигурна, не пропускаха нищо.

— Но аз съм само любителка, мадам, замествам приятелката си, на която тази сутрин извадиха мъдрец.

— Да, много боли — съгласи се мадам Монфор.

А после, над чашите шампанско, тя запита Али дали Франция й харесва и дали тя намира живота тук много по-различен от онзи в Калифорния. Миличък също се приближи до масата. Мадам Монфор го погали по врата, а той я погледна с нескрито обожание. Луната им се усмихваше отгоре, лъчите й проблясваха сред дърветата, виното имаше превъзходен вкус. Али се обърна към Робер и улови погледа му. Усмихна му се. Чувстваше се добре. Това беше съвършеният завършек на един изненадващо успешен ден.