Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (13)

Глава 13

Али беше в спалнята на къщата си в Бел Еър. Същата спалня, която някога беше нейна и на Рон, с огромното легло с балдахина, поддържан от стоманени подпори. Рон непрекъснато се оплакваше от последните, когато нощем ставаше в тъмното, за да прескочи или до банята, или до кухнята, и удряше главата си в тях.

— Защо да не можем да имаме нормално легло? С матрак, чекмеджета, чаршафи и одеяло? — викаше в такива моменти. — Защо трябва да имаме това… чудовищно легло?

„Чудовищно“ беше точната дума, с която да се опишат размерите и драпериите — копринени, разбира се — на този вид мебел. Какво ли не беше копринено в тази къща? Ако не беше нещо друго, също толкова скъпо — варовик, гранит или дървени повърхности, нашарени като зебра. Драпериите бяха от коприна с цвета на шампанското, обточени с воали с втъкани в тях златни нишки. Всичко тук беше подбрано с отличен вкус, естествено. Рон беше избрал най-добрия вътрешен дизайнер. Ако харесвате такива неща. Когато къщата беше завършена, нито Али, нито Рон признаха един пред друг, че всъщност не дават и пет пари за целия този разкош.

В тази спалня апартамент с площ от деветдесет квадратни метра се намираха и най-скъпите и красиви гардероби на света. Неговите и нейните. И баните. Нейната беше по-голяма от неговата, разбира се, със златни кранчета, дълбока вана и най-дебелите и пухкави хавлии, които могат да се купят. Бяха толкова съвършени, че на Али й беше трудно да се подсуши с тях. Тайно, тя и Ампара, икономката, маскирани с перуки и слънчеви очила, се бяха промъкнали в „Костко“ и бяха купили дузина от най-продаваните техни хавлии, за да може Али да се подсушава както трябва. Скъпите бяха просто за показ. Всъщност Али беше повече от доволна да открие, че кестенявата перука и слънчевите очила са ефективна маскировка. Никой не я беше погледнал два пъти.

Днес Суетност, кученцето, се беше разположило, както обикновено, в средата на леглото. Любимото й място. Преди, тя винаги спеше между тях двамата. А сега седеше по цял ден там и лаеше ожесточено, за да уведоми Али, че скучае и че предпочита да е в кухнята с Ампара.

Дългата стая с прозорците, които се простираха от пода до тавана и щедро пропускаха силната калифорнийска слънчева светлина, беше пълна с хора. Там беше стилистката, която беше донесла множество рокли, за да избере Али кои от тях ще облече на филмовия фестивал в Кан. Тя вече имаше другите необходими за перфектна външност аксесоари: секси сандалите с високите дванайсет сантиметра токчета, подредени в редица в гардероба й, и скъпите чантички и, разбира се, бижутата, които стигаха до дома й, пазени от бодигард, каквато беше традицията на къщата „Шопар“. Шивачката я чакаше, за да направят пробите, стилистът също беше на разположение, а гримьорката се надяваше днес да се споразумеят за имиджа й и да изберат гримовете. Освен това, там бяха и двете момчета за всичко, готови да изтичат да изпълнят всяка поръчка.

Икономката беше подредила масата и сервирала кафе, минерална вода и безалкохолни напитки, както и домашно приготвени сладки и шоколадова торта, ароматът на която подлудяваше Али. Тя й напомняше онези така редки моменти от детството й, когато двете с майка й купуваха готовата торта „Бети Крокър“, която трябваше само добре да разбъркат, а после Али чакаше — като умираше от нетърпение и тревога — вратата на фурната най-после да се отвори и да се появи тортата, която никога не беше като домашно приготвените си посестрими, а винаги беше някак си хлътнала и унила. Тя никога не успяваше да я изчака да се охлади, а я поглъщаше на едри хапки, като се усмихваше от удоволствие с топли и изцапани с шоколад устни. Този беше един от щастливите моменти в младостта й.

Сега тя си отряза голямо парче. Стилистката смръщи вежди.

— Тази рокля ще подчертава всеки излишен грам — предупреди я.

Али сви рамене. Пет пари не даваше. В този момент се чувстваше по-добре от седмици наред. Сладкото беше балсамът за душевното й състояние. Може би трябваше да се поглези с още нещо — сладолед или сметана? Да! Точно с такива „блюда“ щеше да вечеря тази вечер, а бляскавите рокли висша мода от Валентино и Версаче можеха да вървят по дяволите. Имаше нужда от утехата, която й даваше храната.

— Опитай — предложи й щедро тя. — Ампара прави най-вкусната торта на света. — Отряза едно парче, постави го в чиния и го подаде на стройната млада стилистка, а тя го изяде, като се оплакваше, че от години не си е позволявала такива волности.

— Можем да отидем на фитнес довечера — каза Али със смях. — И защо трябва непрекъснато да мислим за такива прости неща като например дали да хапнем парче торта?

— Предполагам, че ако не е много често, няма да ни навреди — съгласи се стилистката, макар и неохотно, и виновно си отряза още едно парче.

Вече всички се тълпяха около тортата, с изключение на бодигарда, който стоически стоеше със скръстени ръце до голямата кожена калъфка, в която се намираха бижута за няколко милиона долара.

Али разгледа роклите, всичките специални, всичките красиви и предназначени за галавечер и светлините на прожекторите, предлагащи възможност за реклама на модните списания и телевизионните камери. „Али Рей е очарователна в роклята на Валентино и бижутата на “Шопар"_ на фестивала в Кан"_, щеше да пише под снимките й, а тя просто щеше да върши работата си, да маха с ръка, да се спре да побъбри с мъжа от „Ексъс Холивуд“ и жената от „Ентъртейнмънт тунайт“, както и с домакините от френската телевизия, които тя винаги изненадваше, защото говореше френски.

— Но не свободно — беше казала, когато й бяха направили комплимент миналата година. — Достатъчно за елементарните неща. Мога да се справя в магазин или кафе-бар.

Обаче този комплимент й беше доставил най-голямо удоволствие от всички.

Изми шоколада от ръцете си и продължи да пробва рокли. Някои от тях бяха така прилепнали по тялото, че й пречеха да разтваря крака, и тя се питаше дали въобще ще може да върви. Отегчена, докато всички около нея се суетяха, гледаше през прозореца и мислеше за Лев, който седеше отвън в мерцедеса и вероятно също беше силно отегчен. Питаше се какво ли прави той по цял ден, та да бъде ангажирано вниманието му. И реши да му се обади.

— Какво правиш? — запита тихо в своя „Блекбъри“.

— Умствени упражнения — отговори той с дълбокия си гърлен глас, в който тя долови веселата нотка. Той беше единственият мъж, когото познаваше, чийто глас отговаряше на физиката му.

— Обзалагам се, че четеш спортната страница на някой вестник и по-точно резултатите от надбягванията. — Вече знаеше за слабостта му към понитата.

— Възможно е.

Тя се усмихна.

— Ще ти изпратя лека закуска. Домашно приготвена шоколадова торта. Никога не си опитвал по-вкусна.

— Не ям торта.

— Днес ти си Мария Антоанета — каза тя и го чу да се смее.

Като отблъсна леко шивачката, Али отиде до масата и отряза голямо парче. Зави го в салфетка и го подаде на Ампара, като й поръча да го занесе на папарака, който седи отвън в черния „Форд Мустанг“. Останалите я гледаха втренчено, като да беше полудяла. И тя каза:

— Тези рокли могат да вървят по дяволите. Няма да облека нито една от тях.

Всички ахнаха ужасено.

— Но Али… — запротестира стилистката. — Те са великолепни, перфектни за фестивала в Кан. Последна мода.

— Отсега нататък аз сама ще правя избора си — заяви категорично Али. — Това важи и за бижутата — добави. — Няма да имам нужда от украшения.

— Но Али…

Стилистката изпадна в паника. Тя трябваше да докладва на продуцентите, на режисьора. Фризьорът и гримьорката чакаха мълчаливо, защото не бяха сигурни какво се очаква от тях.

— Не се тревожете — каза Али и им се усмихна със слънчевата си усмивка. — Всичко ще бъде наред.

Планът, който се оформяше в ума й, започна да се очертава като реалност и изведнъж тя се почувства много, много по-добре. Благодари на стилистката и на антуража й, освободи екипите, които, дори докато прекрачваха прага, продължаваха да оспорват решението й и да намират все повече и повече възражения.

Али знаеше, че повечето жени биха били готови да умрат за избора, който й беше предоставен в онзи ден. И, разбира се, тя осъзнаваше отговорностите си. Щеше да свърши работата си, естествено. Обаче в главата й вече се беше оформил нов план. Трябваше да обмисли всички подробности, но общо взето той се състоеше в това: тя щеше да стане съвсем различна жена и това нямаше нищо общо с обществеността или почитателите й. Питаше се дали да не сподели плановете си с Мак Райли. Но Мак беше в Рим, а и нейното бъдеще не беше негова работа. Само настоящето й.

Разтревожена, гледаше втренчено през прозореца.

Зад пищната зеленина и високата стена беше Лев, или някой от хората, които го сменяха. Пазеха я. Тя беше в безопасност. Дали?

Мислите й се насочиха към Рон. Сърцето й не искаше да повярва, че я преследва той, обаче другата възможност беше още по-лоша. Това означаваше, че най-вероятно е лудият, който продължаваше да й пише писма, последното, от които беше размазано от, както твърдеше онзи, който го беше написал, сълзите му. „Следващия път петната ще бъдат от кръв. Твоята? Или моята?“, беше написал.

Али отказваше дори да хвърли поглед на писмата, обаче вече не ги изгаряше. Канеше се да ги изпрати на помощника на Мак, Роди. Играта вече не се разиграваше в нейното поле. Те щяха да се погрижат за нея.

Тъй като се чувстваше виновна за изяденото парче торта, тя се зарадва, когато пристигна треньорът й, под чието наставничество извършваше физическите упражнения и стречинга. Той я караше да напряга тялото си до степен, в която мускулите й не можеха да издържат повече, а потта буквално се лееше от нея.

— Струва си, скъпа — казваше й той с усмивка. — Ти все още имаш най-прекрасното тяло в града.

На Али не се харесваха думите „все още“. Те означаваха, че тя вече не е на осемнайсет, те признаваха факта, че наближава четирийсет — време, в което актрисите често остават без работа в очакване на онези подходящи за възрастта роли, които, за нещастие, без значение колко си добра, стават все по-редки и по-редки.

След час тя се сбогува с треньора, отиде отново до прозореца и загледа без настроение красивите градини и тъмносиния, с цвета на кобалта, басейн, който блестеше като бижу сред жадните смарагдовозелени морави. Вероятно наистина трябваше да помисли дали да не смени този пейзаж с пустинен, за да пести вода — едно от най-важните и скъпоценни неща на този свят. Но кой ли, освен нея, се интересуваше?

Погледна часовника си, обади се на режисьора и отмени срещата за обяд. Щеше да се види с него по-късно следобед в студиото, или поне така му обеща, за да озвучат и последните кадри от филма.

След това облече дънки, бяла блуза и равни златисти сандали, сложи огромни златни халки на ушите си и — след известен размисъл — сложи брачната си халка на съответния пръст. И потегли към детската болница в Долината за седмичната си визита при болните от рак млади пациенти.

Обади се на Лев, за да го информира за плановете си, а после го гледаше как шофира зад нея по магистралата. Нямаше и следа от черния „Крайслер Себринг“.

Вече беше отделила доста от времето си за случая — беше прекарала часове наред в „Барне енд Ноубъл“, за да подбере детски книжки с картинки и различни видове игри. Носеше със себе си и цял куп плюшени играчки, дарени от загрижен производител. Децата винаги се радваха да я видят и днес я поздравиха с обичайните усмивки и смях, като че ли беше Дядо Коледа в навечерието на светлия празник. Това накара и нея да се усмихне, а тяхната веселост пред лицето на безкрайното страдание я отрезви и я накара отново да оцени дребните неща и награди, които животът предлага.

В четири часа вече беше в тъмното холивудско студио и се гледаше на екрана, за да изговаря думите в съответствие с движенията си. С тази задача приключи в седем и отново се обади на Лев, за да му каже, че пътува към ресторанта „Джордже“ на „Ченъл Роуд“ в Санта Моника.

Там щеше да се срещне със стара приятелка — жена, чиято възраст беше почти два пъти по-голяма от нейната. Шийла Скот беше добра с нея, когато тя беше дошла в града за първи път. Шийла беше логопед и беше успяла да изчисти тексаския акцент от говора на Али и да усъвършенства нежния й глас. И тъй като „Джорджо“ беше любимият ресторант на Али, тя очакваше вечерта с нетърпение.

Подаде ключовете на мерцедеса на момчето от паркинга, което й се усмихна лъчезарно, впечатлено, и каза:

— Добър вечер, мис Рей, как сте?

Али осъзнаваше, че както обикновено, всички глави се обръщат към нея още с преминаването й през вратата и тъй като винаги беше признавала своята отговорност пред почитателите си, раздаваше усмивки и дори се спря, за да поздрави с целувка двама колеги актьори.

Зарадва се, когато най-после се отпусна в удобния стол и сподели бутилка „Кианти“ с Шийла, придружена с блюдо fettuccini и langostinos, специалитета на заведението и едно от любимите й неща в живота. Зарадва се още и на възможността да сподели с Шийла новия си план, който всъщност беше още само идея.

Шийла Скот, оставила предизвикателно косата си небоядисана и започваща да побелява в град, пълен с блондинки, с лице, обветрено и потъмняло от годините живот на крайбрежието, я слушаше внимателно.

— Мисля, че стигнах до края, Шийла — каза Али тихо. — Новият ми филм не е добър. И съм на път да навърша четирийсет — най-мразената възраст в шоу бизнеса. Загубих и в любовта. Рон ме напусна, намерил е някоя друга. Имам луд почитател, който ми пише заплашителни писма, следят ме. Чувствам се в безопасност само когато съм заключена у дома, а навън е бодигардът ми. Нямам личен живот, нямам семейство. Стигнах до точката на изгарянето, Шийла. Трябва да започна нов живот.

Шийла кимна. Разбираше. Али работеше още от седемнайсетгодишна и, изглежда, от нея зависеше дали даден филм ще живее, или ще умре. И не само това, но реалният живот бавно я съсипваше. Тя беше самотна жена, хваната в капана на славата, изоставена от съпруга си и преследвана от луд.

— Ако това е, от което имаш нужда, Али — каза тя нежно, — не се колебай.

— Има само едно нещо — или може би две — което може да ме спре — отвърна Али.

Шийла се оказа достатъчно проницателна:

— Готова съм да се обзаложа, че и двете причини са мъже. И че единият продължава да бъде Рон. — Али се усмихна глупаво. — Кой е другият?

— Името му е Мак Райли. Частният детектив. Вероятно си го гледала по телевизията. Но както и Рон, той е изгубена кауза. Не се интересува от мен — освен като от клиент, разбира се. — Погледът й срещна този на Шийла, чиито очи бяха пълни със съчувствие. — Мислиш ли, че е възможно да си влюбена в двама мъже едновременно?

Шийла протегна ръка през масата и потупа нейната.

— Само ако се опитваш наистина упорито, мила — отвърна.

Точно тогава до тях се приближиха двама почитатели и помолиха Али за автограф и тя веднага влезе в ролята си на известна актриса, усмихна се и дори побъбри с тях около минута.

А после до масата им застана келнерът.

— Доставка за вас, мис Рей.

Сърцето на Али се качи в гърлото, докато поемаше плика от ръцете му. За миг й се стори, че ще припадне.

— Али, добре ли си? — Гласът на Шийла идваше като че ли от голямо разстояние.

— Кой го донесе? — запита Али. — Къде е той?

— Беше служба за доставка, мис Рей. Човекът беше на мотоциклет, с каска и не видях лицето му.

Али вече беше разпознала почерка.

— О, мили Боже! — прошепна. — Открил ме е.

Ужасена, Шийла я гледаше втренчено. Нали вече беше научила всичко и за автора на анонимни писма, и за преследвача. Според нея, беше много възможно двамата да са едно и също лице. Не й звучеше добре.

— Къде е бодигардът ти?

— Отвън. Чака ме. Ще ме следва до дома ми.

— Обади му се. Кажи му какво се е случило.

Паркирал незаконно от другата страна на улицата, Лев наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от ресторанта. Беше видял и пристигането на мотоциклета, беше обърнал внимание на факта, че мъжът беше влязъл в ресторанта. Беше му се сторило странно, че не свали каската си. Защото това просто е автоматичен рефлекс: спираш и веднага сваляш каската. Точно това го беше накарало да запише номера на мотоциклета.

— Не се тревожи — каза на Али, когато тя му се обади. — Дай ми писмото и аз ще се погрижа.

— Това е камъчето, което обръща колата — каза Али с треперещ глас на Шийла. — Сега виждаш защо не мога да продължа.

— Разбирам, мила, но не позволявай на паниката да те обземе.

— Ако беше само това… — каза Али, докато се целуваха за довиждане пред ресторанта.

Лев караше зад нея, едва ли не залепнал за бронята й, обратно по крайбрежното шосе. Така поне беше сигурна, че е в безопасност. За момента.