Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (60)

Глава 60

Али беше поканена на вечеря в замъка Монфор. Беше събота и Петра й беше дала свободна вечер. „За добро поведение“, беше казала полу на шега. После беше намигнала и добавила: „Не очаквам обаче такова от теб точно в този момент“.

Но събитието не се беше оказало любовна среща за двама, както мислеха Петра и Али. Оказа се, че Робер е поканил още осем души.

Али беше в стаята си, приготвяше се. Миличък се беше излегнал на перваза на прозореца, който тя беше подплатила, за да му е удобно, и което беше любимото му място за сън. Той я гледаше неодобрително, сякаш знаеше, че този път не е включен в списъка на гостите.

Али се въртеше пред трикрилото огледало. Не беше взела много багаж със себе си и сега нямаше голям избор. Облече кремава пола с дължина над коляното и тънък кашмирен черен пуловер, който оставяше раменете й голи. Единственото й бижу бяха златните обеци и брачната й халка. Странно, но тя все още не искаше да я свали от ръката си. Този жест щеше да бъде прекалено категоричен.

Вчеса косата си, която сега беше точно като тази на Одри Хепбърн. Няколко къси кичура падаха над челото й. След това сложи големите тъмни очила, защото все още се страхуваше да излезе без тях, и пръсна малко „Шанел“ зад ушите си. Погледна отново в огледалото и се запита дали все още изглежда като Мери Рейчек. Внезапно се почувства изгубена — нито Али Рей, нито Мери Рейчек. Седна в края на леглото и й се прииска да беше отказала поканата, да не й се налагаше да отиде. Спомни си онази жена, която беше любовница на Рон, а после стана негова съпруга. Струваше й се преди цял един живот.

Петра беше вече тръгнала към бистрото, а без нея къщата й изглеждаше празна. Али не искаше да остави Миличък, но го целуна за довиждане и тръгна към вратата. Кучето я последва. Тя спря в кухнята и му даде кокал, за да има какво да дъвче в нейно отсъствие.

— Ще се върна скоро — каза му.

Замъкът Монфор се намираше в края на алеята, от двете страни на която растяха високи дървета. Изникна пред погледа й като изненада в цялото си великолепие — симетричен, покрит със светъл варовик. Входните стъпала водеха до вратата, от двете страни на която се издигаха колони, а френските прозорци отразяваха светлината отвътре. В кръга, служещ за паркинг и покрит с чакъл, имаше и други автомобили.

Али придърпа полата си надолу, приглади косата си, пое си дълбоко дъх и изкачи стъпалата, за да отиде на среща със съдбата си. Ако Робер Монфор се окажеше нейната съдба. Тя все още не знаеше.

— Добре дошла, cherie — каза той и я целуна три пъти: първо по едната буза, после по другата и накрая отново по първата — така, както французите поздравяваха близките си приятели. Огледа я с възхищение и каза: — Ела с мен, красавице. Искам да те представя на приятелите си. Всъщност ти вече познаваш една от тях. Фелис. Тя ме изненада, появи се неочаквано и без покана.

„О, Господи, русокосата парижанка е тук!“ Али си спомни поведението на Фелис при последната им среща и сърцето й се сви.

— Щастлива съм, че мога да се запозная с приятелите ти — каза.

Робер я хвана за ръката и я заведе в големия салон. Всички гости бяха там и отпиваха от чашите си с шампанско. Той я представи и между другото спомена, че Мери може би ще се заинтересува от покупката на къщичката, към която имаше и малко лозе.

Хората й се усмихваха приветливо, разговорът се водеше на общи теми и в по-голямата си част, заради нея, на английски. Али се отпусна. Никой не я гледаше като нещо специално, тя беше просто още една хубава жена — такива имаше поне още две тази вечер. Изключение правеше блондинката, която се беше облегнала на камината с чаша водка с тоник в ръка и я наблюдаваше внимателно, присвила очи.

За щастие, Робер беше отредил място на Фелис в далечния край на масата. Али беше от дясната му страна. Всичко изглеждаше наред до края на вечерта, когато отново се събраха в големия салон за по чашка кафе.

— И така, мадам Рейчек — каза Фелис, доближила се бързо до Али, — харесват ли ви тишината и спокойствието на провинция Дордона? След Холивуд, това тук сигурно е културологичен шок.

— Всъщност точно обратното е — каза Али тихо. — Холивуд винаги е бил шок за мен.

— И не ви ли липсва? Онзи другият живот?

— Не особено.

Присвитите очи на Фелис гледаха лукаво, а устните й бяха стиснати в тънка усмивка, която изнервяше Али. Фелис погледна часовника си, после се обърна с лице към останалите гости и плесна с ръце, за да привлече вниманието.

— Дами и господа, имам изненада за вас. Обикновено не нарушавам хода на партитата, но сега е специален случай. Време е за моето телевизионно шоу.

Натисна някакъв бутон, един панел от стената се отмести и разкри телевизионно оборудване. Тя го включи, отиде и застана до Робер. Той я погледна озадачен, а после премести поглед върху Али, която гледаше въведението към програмата.

Върху лицето на журналистката беше изписано с едри букви: „ШОУТО НА ФЕЛИС ДЕ КОРСИ“. Образът постепенно се увеличи. Али мислеше, че Фелис изглежда доста добре по телевизията — русата й коса падаше свободно, очите й бяха винаги многозначително присвити, тя беше елегантна, както и тази вечер в черното копринено сако с дълбоко деколте, което разкриваше повече от достатъчно.

— Тази вечер, приятели мои, имам нещо много специално за вас. Можете дори да го наречете сензация. Всъщност сензационните новини са две.

Гостите се спогледаха с усмивки, обаче Али не разбираше добре какво казва Фелис. Тя разбра единствено думата „сензация“.

— Изчезналият милионер Роналд Перин е търсен заради убийството на две жени. И двете имат репутацията на негови бивши любовници.

Лицето на Али пребледня силно — всичката й руменина се стопи. Тя остана като замръзнала на мястото си — не чуваше дори гласа на Фелис, която продължаваше да говори.

— Името на първата жертва е Руби Пърл. — На екрана се появи образът на красива тъмнокоса жена. — А втората е Мариса Мейн. — Беше ред на великолепната червенокоса красавица.

„Не е бил Рон, мислеше Али. Не е възможно да е той… Рон не би убил дори паяк… Не би могъл… Готова съм да се закълна…“

После, изведнъж, на екрана се появи собственото й лице.

— Съпругата на Рон Перин, филмовата звезда Али Рей, блестяща на фестивала в Кан до режисьора на филма й — говореше Фелис. — Тази е последната снимка на известната звезда, преди тя да изчезне. Според някои — завинаги. След критиките на последния й филм — Фелис сви пренебрежително рамене, — кой би могъл да я обвини? Дали пък Рон Перин не е убил и нея? Но тогава…

Тя се усмихна на камерата, а на екрана се появи друга снимка.

— Погледнете внимателно. Това е Мери Рейчек, сервитьорка в бистро „Дю Маноар“ в провинция Дордона.

Али ахна. Гледаше снимката, направена от Фелис с мобилния й телефон онази нощ в бистрото.

— О, Господи! — прошепна тя и се обърна с намерението да избяга.

— Чакай! — Робер я хвана за ръката. Гледаше гневно Фелис, очите му мятаха мълнии.

— И така, приятели мои, коя е Мери Рейчек? Повечето от нас я познават като Али Рей. „Изчезналата“ филмова звезда. Значи Рон Перин не е убил и нея все пак.

Гостите, на чиито лица беше изписано изумление, обърнаха глави към нея. Тя обаче не изчака да види какво ще последва. Последното, което чу, преди да побегне, беше смехът на Фелис и гласът на Робер, който я уверяваше, че всичко е наред и я молеше да почака.

Но не, не всичко беше наред. Тя отново беше Али Рей и сега вече всички го знаеха. А Рон беше търсен за убийство.

Раят беше изгубен.