Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (26)

Глава 26

На Мак не му беше необходимо много време да открие, че взетият под наем „Крайслер Себринг“ е докладван на полицията като откраднат. Шофьорската книжка на името на Елизабет Уиндзор беше фалшива, а кредитната карта, с която тя беше платила, указваше фалшив адрес в друг град.

Докато шофираше към агенцията за коли под наем, Мак мислеше за Елизабет Уиндзор. Възможно ли беше това да е преследвачът? И авторът на мръсните и унизителни писма, пълни с недвусмислени заплахи? По-често този тип преследвачи бяха мъже, но беше възможно това да е човек, който умее да използва жените за своите цели — тоест, може би Елизабет Уиндзор беше само пионка в неговата игра.

Докато паркираше пред агенцията над главата му кръжаха самолети, а около него объркани туристи бързаха към колите, за да се влеят в уличното движение на Града на мечтите.

Той имаше късмет. Младото момче, което беше на смяна в момента, си спомни мис Уиндзор.

— Висока — каза то на Мак, — с дълга руса коса. Много привлекателна, ако такъв е твоят вкус.

Очевидно той харесваше този тип жени и затова си спомняше клиентката. Мак запита:

— Откъде беше тя?

— Изчакайте секунда и ще проверя.

Влезе в базата данни на компютъра и само след минута разполагаше с исканата от Мак информация. Тя съвпадаше с получената от ченгетата. Адресът не съществуваше.

— Всичко при нея изглеждаше съвсем наред — каза момчето. — Беше много мила и приятна. Не приличаше на човек, който би откраднал автомобил.

— Не го е откраднала — каза Мак. — Очевидно просто е забравила да го върне.

В единайсет часа същата вечер звънна телефонът му. Мак беше в леглото, но още не спеше. Пират, който лежеше в краката му, отвори окото си. Мак знаеше, че не е възможно да е Съни, защото тя беше в Ню Йорк за два дни по работа. Грабна телефона.

— Да?

— Мистър Райли, сър, аз съм, Ампара. Икономката на мис Али.

Мак бързо седна в леглото.

— Да, Ампара?

— Много съм уплашена, мистър Райли. Току-що забелязах, че алармената инсталация е изключена. И тъй като само аз знам как да го направя, сър, а отсъствах от къщи през последните пет часа… И съм тук съвсем сама, само с кученцето на мис Али, много се страхувам, сър. Иска ми се да се обадя на полицията, но знам, че мистър Перин не желае те да надничат тук. Не знам какво да правя, сър.

— Заключени ли са всички врати и прозорци, Ампара?

— Входната врата е заключена и резето е спуснато, прозорците — също…

Мак започна трескаво да мисли. Знаеше, че Ампара е в безопасност за момента и че той трябва да отиде при нея, преди да се е обадила на ченгетата. Ако някой наистина беше влязъл в основната сграда, то той имаше ключ и знаеше как да изключи алармената система. Може би беше точно този, когото търсеха — преследвачът.

— Остани на мястото си — каза той на Ампара. — Аз ще дойда и ще проверя. Няма да ме видиш през прозорците, защото ще изключа осветлението и ще оставя колата си в края на алеята. Ще ти се обадя веднага, щом стигна там. Разбра ли?

— Да — отговори Ампара, но в гласа й се усещаше нотка на съмнение.

— И… Ампара?

— Да, сър?

— Ако чуеш нещо, каквото и да е, ако някой се приближи към твоя апартамент, ако отново те завладее страх, обади се незабавно на ченгетата.

— Да, мистър Райли. Ще го направя — каза тя и като че ли беше изпитала облекчение.

След този разговор, Мак се обади на Лев Оренщайн. Осведоми го какъв е ходът на събитията и двамата се уговориха да се срещнат в къщата.

Лев стигна там преди него. Черният му „Форд Мустанг“ беше полускрит под високите дървета, чиито клони бяха удобно надвиснали ниско над земята. Мак спря зад него. Лев слезе от колата, за да го посрещне. Изглеждаше точно като бодигардовете на богатите хора от филмите — строен, мускулест и широкоплещест, концентриран в работата си, облечен в черно поло и черни дънки, с пистолет, чийто кобур се намираше на удобно място под мишницата му.

Мак беше облечен в обичайните си тениска и къси панталонки, които беше навлякъл набързо след скачането си от леглото. Пират седеше в колата, отчаян и неутешим, изоставен, но беше достатъчно добре възпитан да не издава нито звук.

— Портата е заключена — каза Лев. — Не се вижда нито един автомобил. Но е възможно той да е спрял близо до къщата.

— Това би било свидетелство за неразумна увереност — отбеляза Мак и звънна на Ампара.

— О, мистър Райли! — възкликна тя с нескрито облекчение.

— Двамата с Лев Оренщайн сме пред портата. Може ли да ни отвориш, Ампара?

Вратата се плъзна гладко и безшумно в стената. Мак и Лев затичаха леко по тревната ивица до алеята, която водеше към къщата. Не видяха паркиран автомобил. Къщата тънеше в абсолютен мрак, ако се изключеха двете лампи, които осветяваха стъпалата. Мак отново се свърза с икономката.

— Да, сър, мистър Райли. Винаги свети в преддверието, както и в кухнята, и в господарската спалня. Винаги.

Мак погледна Лев с повдигнати въпросително вежди.

— Готов ли си?

Входната врата не беше заключена. Алармената система не издаде нито звук, когато отвориха и влязоха вътре. Двамата веднага се прилепиха за стената. Останаха неподвижни няколко секунди, за да могат очите им да свикнат с мрака. Ослушаха се внимателно. Не се чуваше нищо, но Мак усещаше, че в къщата има някой. Замисли се за Али, сама в нощта и в неведение, че някой има ключ от къщата и знае кода за алармената система. Имаше чувството, че е заминала за Франция точно навреме.

Лев познаваше къщата и това беше причината той да поведе Мак през огромните стаи към кухнята. Хладилникът бръмчеше, светеха поне половин дузина зелени лампички, за да укажат, че разните електрически уреди са в изправност, и Мак си помисли, че тук има достатъчно оборудване, за да се отвори ресторант. Изглеждаше, че от някои уреди има по два, три или дори четири.

Върнаха се в преддверието и се заизкачваха безшумно по извитото стълбище. Големите двойни врати, които се изправиха пред погледа им, когато стигнаха върха, очевидно водеха към господарската спалня. Мак ги отвори.

Чуха внезапен силен шум, който ги накара да извадят оръжията си и рязко да се обърнат. Шумът беше дошъл откъм втората затворена врата вдясно. Втурнаха се към нея с прилепени за стената гърбове. Движеха се точно както правят ченгетата във филмите. Този път Лев беше този, който отвори вратата.

Нямаше никого. Мак включи осветлението. Шумът, който бяха чули, беше причинен от куп празни закачалки, паднали на пода. Очевидно не бяха добре подредени върху рафта или някой беше бързал да го стори и не беше обърнал внимание колко прецизно извършва това. Дрехите, които са били закачени на тях, сега бяха на земята — всичките красиви рокли на Али, разрязани на парчета и после стъпкани с крак. Да, извършителят беше свършил добре тази работа. Нищо не се беше изплъзнало от ножа му.

— Предполагам, че закъсняхме — каза Мак и запали осветлението в спалнята. — Това е пример за онова, което той можеше да причини на Али.

— Исусе! — възкликна Лев. Беше шокиран, защото съдбата на Али, както и тази на всеки един клиент, не му беше безразлична. — Ще накарам това копеле да си плати, когато го пипна!

Мак не можеше повече да държи полицията настрани. Този луд трябваше да бъде заловен, преди да е причинил нещо по-лошо. Обади се в полицейския участък в Бевърли Хилс и информира за случилото се връзката си там.

След това се обади на Ампара, успокои я, че ченгетата са на път към къщата и че той иска от нея да си опакова нещата и да се премести на по-безопасно място.

— Имаш ли приятелка? Някъде, където да отседнеш? — запита я. — Ако не, ще наемем апартамент за известно време.

Ампара отговори, че има приятели и че веднага ще им звънне и че те ще приемат нея и кученцето.

Полицията пристигна след минути — тя никога не се бавеше в Бевърли Хилс и Бел Еър. Огледаха щетите, алармената инсталация, поръсиха навсякъде с прах за вземане на отпечатъци, направиха снимки и се съгласиха, че е по-добре да няма изтичане на информация към медиите.

— Не искаме никой да изпадне в паника — каза детективът, шеф на екипа, който познаваше добре Мак заради телевизионното му предаване. — Но трябва да се свържем с мистър Перин и мис Рей.

— Всички искат това — отвърна Мак. — Но тя е във Франция, а никой не знае къде е той.

— Вероятно на някой тропически остров, за да се сдобие с изключително скъп тен и да изпие няколко коктейла „Май тай“ — каза едно от ченгетата.

Мак не мислеше така, но нямаше намерение да сподели мислите си с полицията. Просто се радваше, че Али е далеч и че Рон Перин не е тук, за да види това. Или може би той беше там някъде наоколо? Да… И това беше храна за размисъл.