Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (36)

Глава 36

Али заобиколи Тулуза, изпаднала в паника заради многобройните кръстовища. Шосетата й приличаха на виещи се спагети, а многобройните знаци указваха посоките към Барселона, Бордо, Париж. Тя не искаше да отиде до нито едно от тези места. Беше хваната в капана на уличното движение и натискаше ядосано клаксона, защото самоуверените френски шофьори през по-голямата част от времето говореха по телефона, вместо да гледат пред себе си. Когато се ядоса достатъчно, натисна силно педала на газта, провря се между тях и се стрелна напред, а те започнаха да натискат непрекъснато клаксоните си, за да изразят своите чувства по отношение на нея.

На крайпътния знак пред нея пишеше „АЖЕН“ и тя предположи, че това е името на града, в който се канеше да влезе. Вече беше смъртно уморена, защото пътуването се беше оказало по-дълго от очакваното. Искаше да се озове в селски район, където да види просторни поля, дървета и дори може би бълбукащи поточета — мечтата на всеки турист, тръгнал за френската провинция.

Кучето сумтеше тихо в съня си, а тя пътуваше все по на север, към Бержерак. Мина през малкия град Кастилон и спря да изпие чашка кафе и да разходи кучето. И също така да запита за посоката, която да я отведе дълбоко в провинцията.

Върна се в колата и пое към вътрешността на страната. Скоро от двете й страни започнаха да преминават смарагдовозелени полета, в които пасяха крави с цвета на карамела, скрити в сенките на стари кестени. Малка рекичка течеше мързеливо през тях, за да се влее накрая в голямата и изумителна Дордона. Каменисти пътечки водеха към хълмове, на чиито върхове се издигаха загадъчни замъци с кули. В оградените пасища пасяха коне. Дълги бели алеи, от двете страни на които растяха високи тополи, водеха към спокойни и тихи къщи имения. А фермите, в които се виждаха дървени хамбари с покриви от плочи, сякаш стояха на местата си от векове.

Неочаквано се чу висок и пронизителен писък и Али натисна рязко спирачките. Кокошки с ръждиви на цвят пера стояха до портата на една от фермите и хлопаха агресивно към нея. Кучето подаде глава през прозореца и загледа как на шосето важно-важно пристъпва огромен петел. Той се огледа и на двете страни. После изкукурига, запляска с криле и харемът му се разбяга, скри се при портата, с което избегна сблъсъка с малка кола, която приближаваше сред облак прах. Петелът изчака колата да се скрие от погледа, после отново излезе на шосето. И отново се огледа и на двете страни. Като видя, че пътят е чист, пресече с маршова стъпка платното и се скри в полята от другата страна.

Али се усмихна удивена. Не знаеше, че френските кокошки могат да пресичат не по-зле от всеки пешеходец в града. А устата й се пълнеше със слюнка при мисълта за току-що приготвен омлет. Натисна педала на газта с надеждата скоро да стигне до място, където да отседне, а наблизо да открие и ресторант.

Напълно случайно, намери точно онова, което търсеше, докато шофираше по черните пътища около средновековното селце Исижак с къщите, изградени от камък, където спря, за да зареди колата. Единственият друг клиент беше червенокоса жена и след като събра смелост и намести тъмните си очила, Али я запита на френски и много нервно, дали може да я упъти към някакъв хотел наблизо.

— Да — отговори жената на английски. — Двете с моята приятелка го открихме преди години. „Петра“, където предлагат нощувка и закуска. Малко по-надолу по пътя. Собственичката се казва Петра и бих могла да кажа, че двете с нея станахме приятелки. — Упъти я, увери я, че цените са разумни и че наскоро там са отворили малък ресторант.

— Звучи ми така, сякаш е истински рай! — възкликна Али с усмивка.

Жената я изгледа така, сякаш искаше да проникне до дъното на душата й.

— Е, не е точно рай, но ако си пътувала дълго и напоследък ти е било трудно, може би е точно онова, което търсиш.

— Благодаря — каза Али и се обърна.

— Между другото — каза жената, — казвам се Ред Шауп.

— Приятно ми е. — Али се поколеба. После каза: — Аз съм Мери Рейчек.

Жената кимна, но продължаваше да я гледа странно, въпросително.

— Погрижи се да кажеш на Петра, че те изпращам аз. — Влезе в колата, извади визитна картичка от дамската си чанта и й я подаде. — Тук е записан и номерът ми. Ако мога да помогна с нещо, обади ми се.

Али гледаше как колата се отдалечава. Дали Ред Шауп беше заподозряна коя е тя? Или в нейно лице беше видяла просто измъчена жена, придружена от голямо и неестествено тихо куче, която обикаля Франция съвсем сама?

Влезе в колата и следвайки указанията на Ред, намери чакълестата алея, която я отведе до малката къща имение, заобиколена от групи дървета, хвърлящи приятна и отморяваща сянка, под която мързеливо се излежаваха крави. Две кучета коли се втурнаха към колата, а нейното куче, което все още нямаше име, се сви страхливо и се отдръпна от прозореца. Входната врата се отвори и се показа висока и пълна блондинка, облечена в нещо, което приличаше на червена сатенена нощница. Тя бързо се спусна по няколкото стъпала, за да я посрещне.

— Bonsoir, ma cherie! — извика тя на френски, но със силен британски акцент. — Ти ли си тази, която търси стая? Ред Шауп току-що ми се обади, за да ми каже, че идваш. Предупреди ме също така, че с теб има и куче. Няма защо да се страхувате от тези две колита тук, те просто искат да си играят с овцете. Не че тук има много, но имахме огромни стада във фермата си в Уелс. Така че ела, скъпа, ще ти дам най-хубавата стая в къщата.

Петра прекъсна потока от думи и се усмихна лъчезарно на Али, която продължаваше да седи в колата, изумена от тази около петдесетгодишна блондинка и червената й одежда. А жената се взираше в нея с късогледите си очи.

— Все още не знам името ти, скъпа — каза Петра.

— О! Точно така. Аз съм Мери. Мери Рейчек.

— Името е необичайно. Полско е, нали?

— Мисля, че да. А ти сигурно си Петра.

Али слезе от колата и двете си стиснаха ръцете. Тя постави каишката на кучето, после последва хазяйката си в къщата.

— Аз съм Петра Девъншир. Име, което ми подхожда, какво ще кажеш? — Смушка Али с лакът и се засмя. — Някога бях танцьорка, участвах в телевизионни вариететни шоу програми, участвах в мюзикъли и турнета, такива неща, макар всички да казваха, че съм повече от типа актриси, подходящи за шоуто на Бени Хил. Нали ги знаеш, онези жени, които непрекъснато са преследвани из градините и обикновено са само по бельо. Но ето че някак си се озовах тук. Напомни ми да ти разкажа историята, скъпа, в някоя от онези нощи, когато нямаме какво да правим и решим да споделим тайните си над чаша вино.

Петра не беше направила дори пауза, в която да си поеме дъх, а Али нямаше желание да прекъсне диалога й. Беше очарована от свободния начин на общуване на Петра, както и от начина й на живот, удивена от нощното облекло в четири следобед и от поканата да чуе историята на живота й над чаша вино.

— Последвай ме, скъпа. — Петра я поведе нагоре по широкото стълбище, от двете страни на което висяха семейни снимки. — Нито една от тях не е моя — поясни. — Получихме ги заедно с къщата. — Отвори една врата, като стигнаха края на стълбите. — Най-добрата стая, скъпа. Устройва ли те?

Замаяна, Али погледна позлатеното императорско легло, тапицирано с тънка синя дамаска, нощното шкафче от борово дърво и украсената с дърворезба тоалетка с тристранното огледало и сребърния свещник, килимчето от овча кожа и разкошните сатенени завеси, които някога са били червени, но сега бяха избелели до бледорозово. Камината беше облицована с плочки и заемаше почти една цяла стена, пред нея имаше хлътнал диван, тапициран с плат на цветя, а над нея — позлатено огледало, което сякаш наблюдаваше сцената отгоре. Върху червен поднос на масата пред големия прозорец бяха подредени каничка и чашки за кафе, а вратата наблизо водеше до ослепително бяла баня с пластмасова кабинка за душ, която беше толкова малка, че възрастен човек трудно щеше да се събере в нея. Всичките спомени на Али за нейния скъп и разточителен будоар от деветдесет квадратни метра се стопиха за секунда.

— Петра! — ахна тя и притисна длан до гърдите си. — Харесва ми. Може и никога да не успееш да се отървеш от мен.

Грубият дрезгав смях на Петра се смеси с нейния.

— Това е добре — каза тя. — Защото бих могла да използвам парите. А сега се настани като у дома си, после слез долу при мен да изпием по чаша чай. И моля те, скъпа, свали от главата си тази ужасна шапка. Не ти подхожда. В преддверието ще намериш цяла колекция от сламени шапки. Ще съм в кухнята, когато си готова.

И тя изчезна всред облак от червен сатен, без да бъде ни най-малко смутена, че са я видели по нощница.

Али отиде до прозореца, отвори го и подаде глава навън. Нямаше шум от улично движение, не се чуваха сирени, никой не я преследваше, не я дебнеха репортери. Бризът караше листата на близките тополи да шумолят тихо, в далечината мучеше крава, а двете колита се гонеха всред ливадата, която започваше от края на алеята. Виждаше и кон, черен и лъскав, да пасе кротко, два велосипеда лежаха захвърлени до входните стъпала, от двете страни на които имаше две еднакви саксии със здравец в различни нюанси на червения цвят, а над всичко това се носеше ароматът на жасмина, който се виеше по каменните стени, примесен с този на сено.

Тя въздъхна щастливо. Възможно ли беше най-после да е открила рая?