Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (44)

Глава 44

След половин час, след като се бяха сбогували, Али откри, че отново е сама. Припяваше тихо, докато забърсваше работните плотове. Спря за миг и огледа смълчаната кухня, чиито стени бяха покрити до средата с бели плочки, с черните греди по тавана и с огромната фурна, боядисана в синьо, любимия цвят на Петра. По дървените рафтове бяха подредени старите и много използвани кухненски съдове и съвсем обикновените чинии.

Миличък се беше излегнал на стъпалата отвън, хладният бриз се смесваше с аромата на пиле фрикасе, сладко масло и мириса на диви ягоди. Али се облегна на плота, скръсти ръце на гърди и изпита силно чувство на задоволство. Тази вечер беше успяла да превърне в абсолютен успех онова, което обещаваше да изглежда като пълен хаос. Съвсем сама, беше успяла да нахрани трийсет и петима души, нито един от които нямаше дори дребно оплакване. Беше получила само похвали. Изчервена от приятното чувство на задоволство, тя мислеше за това, че тук, в тази кухня, е като у дома си — така, както никъде другаде по света. Нямаше търпение да се върне в къщата имение и да разкаже на Петра.

Но първо двамата с Жан-Филип трябваше да изчислят приходите от вечерта. Постави парите в плик, който пъхна в голямата си платнена чанта, изгаси осветлението и накрая се погрижи да заключи всички врати. С обич пожела „лека нощ“ на Жан-Филип, набута Миличък в колата и подкара към къщи. Харесваше й новото значение на думата „дом“.

Петра я чакаше. Стаята ухаеше на сините ириси, поставени в бяла ниска глинена вазичка на нощното шкафче. Беше хвърлила червено копринено шалче върху лампата, за да предпази подутите си очи от силната светлина, и в стаята цареше приятен червеникав здрач. Преди да се качи горе, Али свари чай и се погрижи да подреди върху таблата любимите шоколадови бисквити на Петра.

— Ето ме! — извика и остави таблата до леглото.

— О, Господи, чай! — Петра се опита да се усмихне, но не се получи.

— Мислиш ли, че имаш нужда от сламка? — запита загрижено Али.

— Какво? Чай през сламка? Никога. — Петра свали импровизираната превръзка от челюстта си и нададе стон, защото болката се усили.

Али й подаде хапче „Тиленол“.

— Хайде, хапни. Имаш нужда от храна — каза, когато чу стомаха на Петра да къркори.

— И? — запита нетърпеливо Петра. — Разкажи ми всичко! Как мина?

И над чашите чай и бисквитите, в уютната спалня, тънеща в червеникав полумрак, под трелите на птичите песни, долитащи от гората, Али описа събитията от вечерта. Призна пред Петра в каква паника беше изпаднала, когато беше прочела бележката за внезапното решение на помощник-готвача да се върне в Англия, похвали Катрин и Жан-Филип, които й бяха помогнали много. Разказа й за новите си идеи — манго маслото и пържолите, гарнирани със спанак. Предаде отзивите на клиентите и за превъзходните fraises des bois, потопени в коняк „Коантро“ и сервирани с прясна сметана. И после подхвърли нехайно, уж между другото:

— О, и Робер Монфор беше там.

Петра, въпреки подутите си очи, й хвърли остър поглед, който Али ясно долови.

— О? С парижката си приятелка, предполагам?

— Не, всъщност беше с майка си.

— А! Маман!

— След като свърших работата си в кухнята, той ме помоли да изпия чаша вино с тях.

— И ти направи ли го?

Али се усмихна.

— Разбира се. Майка му беше много мила. И много елегантна — по онзи ненатрапчив френски маниер — нали знаеш, шалчето, перлите, обувките „Шанел“ и посребрената на слепоочията коса.

— Като сина й — каза Петра и се прозина. — Питам се дали ще дойде и утре вечер, след като чуе, че храната ще приготвяш ти.

— Така ли? Отново аз?

— Е, любов, не мога да се покажа пред хората с такова лице, нали? Клиентите може да помислят, че съм отровена.

Изненадана от радостта, която изпита при новината, че отново ще приготвя храната, Али остави празните чаши върху таблата, потупа възглавницата на Петра, погрижи се тя да има чаша вода и я целуна за лека нощ. После двамата с Миличък слязоха по широкото дървено стълбище, за да отидат в стаята й.

Али беше в такова приповдигнато настроение, че дори не забеляза болките в гърба и краката. Застана под душа и позволи на горещата струя да отмие умората и кухненските миризми.

Поне веднъж не мислеше за Рон, когато си легна в леглото и затвори очи. Не мислеше и за Мак, нито пък за Робер Монфор. А за печени пресни аспержи, поръсени с натрошено сирене „Пармезан“. Перфектното предястие за утре.