Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 42

Али усещаше, че живее пълноценно. Ставаше рано всяка сутрин и с Миличък по петите се разхождаше сред брезовите горички и из полята, обсипани със златни слънчогледи. Всред живите плетове се криеха зайчета и Миличък ги преследваше, макар че никога не хвана нито едно. Тя избягваше да чете вестници, а новината за нейното изчезване вече далеч не беше така интересна за телевизията.

Питаше се, с мъка и огорчение, защо Рон не се беше опитал да я намери. Предполагаше, че е все още с Мариса. Връзката им може би беше любов все пак.

Скоро откри, че се разхожда по пясъчна алея, от двете страни на която бяха засадени лози, отрупани с твърди зелени гроздови зърна. В края на всяка безупречно оформена и подрязана редица се виждаше по един разцъфнал розов храст. Розите бяха толкова красиви, че напомняха на Али за Петра. Тя извади малкото си джобно ножче, купено за внезапни пикници, решила да отреже няколко и да ги подари на хазяйката си.

— Хей, какво си мислиш, че правиш? Това тук не е цветна градина. — Сините очи на Робер Монфор я гледаха гневно. — Не знаеш ли, мадам, че розите са тук, за да защитят лозите?

— О! Хм… Всъщност не знаех.

Той се беше обърнал към нея на френски и Али автоматично му отговори на същия език. Говореше го по-добре, когато беше разтревожена или ядосана, защото тогава не мислеше за граматика и спрежение на глаголите.

— Съжалявам — добави. — Не помислих.

— Тогава, може би следващия път ще го направиш. Тези рози тук привличат насекомите и така защитават лозите от тяхното нашествие. И също така ни позволяват да узнаем от какви болести по растенията страдат.

Тя кимна. Правеше всичко възможно да изрази чрез мимики и езика на тялото колко много съжалява. Той я гледаше втренчено, без да премигва, и тя извърна глава, но не преди да забележи, че той носи стари дънки и отворена на врата риза и наистина е привлекателен или, както би се изразила Петра: „вкусен“.

— Косата ти изглежда по-добре — каза, докато крачеше към нея.

Тя вдигна нервно ръка и я докосна.

— Жаки от селото се погрижи за нея.

Лицето му се озари от усмивка.

— Съжалявам, че бях толкова груб по отношение на прическата ти в бистрото. Не исках да прозвучи така.

Тя отново кимна.

— Всичко е наред. Вероятно съм го заслужила.

— Никой не заслужава да му се присмиват. — Гледаше я спокойно, а тя галеше нежно розите.

— Баба ми и дядо ми бяха фермери — каза, с което изненада и себе си, тъй като никога не ги беше виждала и само смътно си спомняше историята, разказвана от майка й в редките моменти, когато не беше пияна. — Всъщност бяха изполичари. Тютюн. Бяха от Юга.

— Е, аз самият съм фермер. — Кажи ми, Мери Рейчек, виждала ли си някога винарна? — Тя поклати отрицателно глава. — Би ли искала, тогава, да разгледаш една? Аз лично ще те разведа. Хайде — каза и двамата се върнаха по алеята, за да стигнат до стария джип. Кучето ги следваше.

— Името му е Миличък. — Али на моменти подтичваше, защото Монфор правеше широки крачки с дългите си крака. — Взех го от едно крайпътно заведение, вероятно беше изоставен там.

— Което означава, че обичаш кучетата?

Али се замисли за Суетност.

— Не всички кучета — каза. А после си спомни Пират. — Макар че има едно друго специално куче, в което съм влюбена.

Потеглиха по тясната алея.

— Никога не съм чувал някой да е влюбен в куче — отбеляза Робер, зави и навлезе в един страничен, по-тесен път. В далечината към небето се издигаха сгради от бледозлатист камък.

Али също не беше. Сега се замисли дали не прехвърля върху кучето чувствата, които изпитва към Мак Райли. Дали не беше влюбена в него? Дали все още обичаше Рон? И кой беше този почти напълно непознат, от който се чувстваше привлечена сега? Погледна го с крайчеца на окото си. Или пък беше просто самотна жена, която отчаяно търси любовта?

Зад тях, седнал на тясната задна седалка, Миличък нададе жален вой, като да се оплаче, когато Робер зави рязко и минаха под табелата, на която с украсени черни букви пишеше: „ШАТО ДЬО МОНФОР“.

— Имам късмет да съм собственик на една от най-хубавите земи в района. Този хълм е прекрасен за гроздето.

Влязоха във винарната и той й показа новите каци от неръждаема стомана, които, увери я, с нищо не са по-лоши от старите дървени. После отвори една и гребна с черпак, за да опита тя от ароматната червена течност.

— Това вино тук е още младо — каза й, след като тя отпи, макар Али да мислеше, че е добро. Но после той добави: — А сега опитай това. Ще го бутилираме следващия месец и ще го пуснем на пазара.

Тя отново опита и кимна ентусиазирано, за да покаже одобрението си. Откакто беше във Франция, започваше да обича виното.

— Гордея се с него. То е едно от най-добрите, които произвеждам — каза Робер, хвана я за лакътя и я изведе навън. Застанаха под тентата на райета и се погледнаха. После той каза: — Казвал ли ти е някой някога, че си красива жена?

Али побутна очилата с огромните квадратни рамки по-нагоре по носа си. Спомни си другия си живот, в който беше известна с външността си, и се усмихна.

— Да, често и немного отдавна — призна.

— Хм, тогава трябва да запомня да ти правя комплимент всеки път, когато те видя. — Погледът му срещна нейния. — И съм сигурен, че очите, които криеш, са най-сините на света. С цвета на Средиземно море в началото на лятото.

Али почувства как червенината плъзва по тила й и бузите й поруменяват.

— Благодаря, мосю — отговори учтиво.

Смехът му отекна в павирания вътрешен двор и накара Миличък да вдигне рязко глава, а после да я наклони въпросително на една страна.

— А сега трябва да те помоля да ми окажеш честта да обядваш с мен. Има заведение малко по-нататък по пътя. Блюдата, които предлагат, са съвсем обикновени — омлети, салати, такива неща.

Скоро вече седяха на терасата и отпиваха от местното вино — не от това на Робер, което беше прекалено скъпо за малкото заведение, както й каза той. Помоли я да му разкаже за себе си. Коя е, откъде е и с какво се е занимавала, преди да се захване със сервирането в бистрото на Петра.

Тя го погледна над ръба на винената чаша.

— Не обичам да говоря за себе си — побърза да каже. — Ще ти кажа само, че съм омъжена, че съпругът ми е влюбен в друга жена и се очаква да получа развод.

— Глупав мъж — каза той спокойно. — Да позволи на жена като теб да си отиде.

— И откъде знаеш каква жена съм аз?

Али остави чашата. Помисли си, че той е прекалено привлекателен. И че вероятно има дузини великолепни парижки русокоси красавици, които тичат след него. Той вдигна едното си рамо.

— Не съм сигурен. Има нещо в теб. То се отразява в очите ти… Някаква простота, естественост, мисля. Разбира се, и красотата ти. — Изучава още малко лицето й, по което червенината ставаше все по-гъста. — Естествена красота, като всичко друго у теб, бих казал.

И за нейна изненада, той се пресегна през масата и хвана ръката й. После наведе глава и я целуна.

— А сега, какво ще поръчаме? — запита, след като освободи ръката й и отново се превърна в олицетворение на деловитостта. — Препоръчвам omelette aux cepes — омлет с диви гъби. Добри са по това време на годината. И малко салата?

— Звучи страхотно — съгласи се тя. — А после идва твоят ред да ми разкажеш за себе си.

И докато хапваха, без да бързат, настанени удобно на терасата на кафе-бар „Жанет“, Робер й разказа, че е наследил шато Монфор от дядо си още на двайсетгодишна възраст.

— И оттогава то е мой дом.

— Късметлия! — каза Али с мисълта за своята бездушна къща в Бел Еър. — Иска ми се да намеря тук местенце, което да наричам свой дом.

— Малка къщичка, по чиито стени се вие глициния и рози в градинката, където ромоли поточе — каза той и тя се съгласи с весел смях.

И тогава той я изненада с думите:

— Знам точното място. Хайде да отидем да го разгледаш.

Къщичката беше скрита сред растителността в края на бялата алея, от двете страни на която растеше жив плет, обсипан с къпини и малини. Беше леко наклонена на една страна, покривът беше хлътнал на едно място. Бурените в градината бяха избуяли, розите отдавна се нуждаеха от подрязване, под стряхата — там, откъдето капеше дъждовната вода, беше поставена кофа. Но къщичката гледаше към малко езерце, оформено по течението на ромолящо поточе, над което танцуваха шарени водни кончета. Мечтата на Али.

Къщичката беше известна като „Глицинията“, кръстена на прекрасното пурпурно растение, което се виеше по каменните стени. И Али изведнъж я поиска така, както не беше желала нищо друго в живота — с изключение на желанието й да бъде актриса, естествено.

Надникна през прозорците към прашните старомодни стаи, които се нуждаеха отчаяно от ремонт, с мисълта, какво би могла да направи.

Не можеше дори да помисли да я купи. Живееше лъжлив живот, криеше истинската си самоличност. И някога щеше да се наложи да отиде да живее на друго място. Не, тази къщичка беше определена за любовно гнездо на млада щастлива брачна двойка, която да започне тук нов живот.

Благодари на Робер Монфор, че й я беше показал, с думите, че не е за нея.

Но идваше неизменно тук по време на сутрешните си разходки, надничаше отново през прашните прозорци, сядаше край езерото с водните кончета, гледаше как Миличък преследва подскачащите жаби, които никога не хващаше, макар някак си все да успяваше да падне в калта. Като се върнеха у дома, Али го къпеше с маркуча и се смееше, когато той се отръскваше и я изпръскваше, та тя ставаше почти толкова мокра, колкото беше и той.

Накрая се обади на Шийла и й разказа за мечтаната къщичка.

— Толкова много се тревожех за теб! — възкликна Шийла. — Къде си, за Бога?

— В едно френско селце, отседнала съм в къща имение, в която предлагат закуска и нощувка, работя като сервитьорка и помагам в кухнята в бистрото, имам куче. И в момента гледам с копнеж една занемарена къщичка и езерцето пред нея…

— О, мили Боже, станала си привърженичка на селския живот! — каза Шийла, но в гласа й се долавяха и весела нотка, и облекчение.

— Мисля, че да — съгласи се Али с новата за нея жизнерадост, която я караше да звучи така, както в онези дни, когато Шийла я беше срещнала, а тя беше млада и оптимистично настроена, все още без раните, които животът щеше да й причини по-късно.

— Чувствам се толкова добре тук — каза Али. — Толкова е спокойно, а и никой не се интересува коя съм.

— И къде си, по-точно?

— О, във френската провинция… Няма да ти кажа точно къде, Шийла, защото тогава, ако някой започне да задава въпроси, ще се наложи да излъжеш.

Шийла въздъхна.

— Добре, разбрах. И така, ще купиш ли къщичката?

— Иска ми се… — Гласът на Али заглъхна. После: — Чула ли си нещо за Рон?

Шийла се замисли трескаво. Не искаше тя да бъде тази, която ще съобщи на Али новината, че съпругът й е търсен за убийство.

— Никой не знае къде е — каза внимателно, избягвайки прекия отговор. — Обаче знам, че Райли беше във Франция, търсеше те.

— Наистина ли? — възкликна Али доволна. После, изпитала някаква странна увереност, каза: — Тук има един мъж, наричат го местния земевладелец. Собственик е на лозя…

— Да разбирам ли, че се интересуваш от него? — запита проницателно Шийла.

— Е, не точно… Поне аз не мисля така. — Али не беше сигурна дали е привлечена от Робер Монфор. — Трябва да вървя. Време е да препаша престилката, очакват ме в бистрото.

— О, мили Боже! — каза Шийла. — Не мога да повярвам, че Али Рей се е върнала там, откъдето е започнала — сервитьорка.

Али се засмя.

— Хей, може би скоро ще ме повишат в хостеса. Обичам те, Шийла, просто продължавай да ми бъдеш приятелка.

— Разбира се, ще бъда това за теб, знаеш го — каза Шийла и разговорът приключи.